Болка в спомена

Отиде си от нас безумството опиянено
с ехиден поглед сив, с врата с ритник затръшната.
Кълнеше се във вечност, а тръгна преждевременно
тъй както спеше кротко на рамото ми гушнато...

От нас си тръгна мълком и обичта ни грешница,
засрамена от чувство до болка притеснително.
Доскоро беше фея и прелестна вълшебница...
Сега със срам се крие във ъгъла стеснително...

Остана да ни чопли на лудостта ни спомена...
Сив, дневно избледнял, а нощем като кървище...
Той ноктите си впива в душата ми оголена,
превръщайки я бавно във обгорено стърнище...