След четири часа

След четири часа ще бъда по-млад.
Изправен до малката маса
ще чупна парченце горчив шоколад
и сам ще се пусна във валса.

След четири часа ще бъда красив,
най-пламенно, диво обичан
и най-вероятно ще бъда щастлив
Добре де... не ще се заричам...

След четири часа ще лумнат реки,
потоци от огнени искри,
но знаеш ли, колко ще ме заболи
от туй, че до мене не си ти....

След четири часа ще бъда по-млад,
по-жизнен, далеч по-порочен,
но само не знам, откъде този хлад
се взе и към кой е насочен...

Гордост

Много е важно да имаш куче!
Рошаво, расово, с поглед разумен.
После да можеш да го обучиш,
та да е мъдро, като игумен...

Сетне, докато волно пикае
и екскременти хиляди души
ти недалеко си гордо изправен
и се надуваш, сякаш си Руши...

След брака

Изсъхнали цветя, обувки
и вече жълта рокля бяла.
Надежди, пориви, целувки...
След туй - потиснатост, раздяла.

Вечери, навици и люлки..
Очакване по нощи цели...
Скандали, крясъци и болки -
присъди, задници дебели...

Артрит и колики, подагра...
Лекарства, манджи и туршии...
Съдба - ирония и гавра...
Ужасно глупави комшии...

Съпруг, дете и ситни внуци.
Екран, досада, сериали...
Хиляда джунджурии, боклуци.
Тъма, лъжи и думи вяли...

След края

Навярно съм прокълнат
от някоя излъгана
сред обич да се скитам,
но обичта да бяга..
и днес назад обърнат
към времето изстъргано
се кая и се питам,
защо сърце се стяга...

Към любовта посягах...
тъй исках да я хвана,
и топлите й устни
жадувах да изпия,
но някак не приляга
да лъжа и да мамя,
а думите ми честни
отприщваха стихии...

Отиде си последната...
Макар че беше кратка
у мене бе запалила
нестихващи пожари
и ето че низвергната,
разплакана, но сладка
на другаде запътена
във мъка ме удави....

Последно

Не бих могъл да бъда просто твой познат,
или пък верен и безкористен приятел.
По-скоро сляп бих ходил в този град,
отколкото на обичта да съм предател.

Не бих могъл да те разхождам за ръка,
да те прегърна и изобщо да не трепна,
а как въобще да махна моята тъга
и болката в душата ми несретна?!

Не бих могъл да бъда просто твой познат,
та ти към мене нищо, нищо не изпитваш...
Ще трябва стария ми трънен път познат
да извървя, дори и много да ми липсваш...

"Мило"

Няма го вече топлото “мило”...
тъне там нейде сред твоята бездна...
Търся го – няма...Било – не било...
Някак обидено с тебе изчезна...

След теб

На маса – кутия “Фереро-Роше”,
две чаши с изпито до дъно кафе.
Спуснати щори, тишина преголяма.
Остатък от спомен. От спомен за двама...

Ням телефон и замръзнало утро.
Студ със ехидно озъбена мутра.
Труп на надежда. Ковчег от гирлянди.
Нерви, тъга, и прокълнати мантри...

Хлад, тишина и безпътица сива.
Обич от огън и лед кротко-дива.
Старо начало – история нова.
Тиха истерия – сладка отрова...

Големите момчета

Май мъжете сме малки момчета,
оковани в железни доспехи
и макар да се пънем напети
рядко вярваме в свойте успехи.

Много често в живота се крием
зад сурови черти, или крясъци,
но зад тях най-свенливо таим
на любови подвижните пясъци...

И така от света си отиваме -
непораснали, горди, раними.
За из пътя едничко си взимаме –
топлината на свойте любими.

Зазоряване

Изпих си хапчето за сън,
допивайки кафето ти изстинало...
и зазорява се навън...
не ми остана вече много минало....
сега ехти трамваен звън
във болката на утрото простинало...

Снощно

Из уличката тъмна
със тебе кротко крачим
и виждам сняг да пада
по твоите коси...
а песен тиха звънна
отнякъде във здрача
и в нежна кавалкада
по плочките звъни...

до тебе е приятно...
усмивката ти щедра
лицето ти огрява
и аз примирам цял...
звучи невероятно –
нощта изглежда ведра
гальовно сякаш сгрява
със белия си шал...

до теб вървя прехласнат
и думи не намирам...
премръзналите пръсти
затоплям в мойта длан
светът ни гледа стреснат –
усмихнати вървиме,
като деца невръстни
със чист по детски плам...

Блян

Сега, когато те намерих
до мене просто остани
и нека облаците бели
по синьото небе в страни
в очите ти се отразяват,
та повече да не боли
от болка, или от раздяла...

Със теб ще срещам всяко утро
и всеки миг ще бъде общ
в душата вечно ще е светло
ведно ще слеем ден и нощ...

Сега, когато те намерих,
недей да бързаш... кротко спри,
защото цял живот те търсих
несбъднат блян... Ела! Бъди

Очакване

Отпуснато е топлото ти тяло
във нежната прегръдка на съня...
лицето ти е озарено в бяло -
усмивката ти носи светлина
и с крайчето на устните ти нежни
отново с мен закачаш се сега,
а от очите твои теменужени
очаквам с трепет новата зора....

Сняг

Навън сега вали
и ледени бодли
отвсякъде нападат
лицата непокрити...
промушват се в очите
по кожата танцуват
във бяло dance macabre
и даже и не вярват
че щом се с нас докоснат
превръщат се в сълзи
от небесата слезли
за миг да полудуват...
дали не ги боли....
навън снегът вали...

Разминаване

Аз ти говоря, а ти не ме слушаш...
Усмихваш се мило, но май си далече...
Очите ти мокри... защо тежко дишаш?
А..казваш да ставаме... тръгваш си вече...

От мене почти тичешката изчезваш...
Оставам така... не съм и изнервен...
Следя те със поглед... не се и обръщаш...
Довечера пак тишина ще вечерям...

Остави ме да те обичам

Остави ме да те обичам
да ти нося роза с кафето
додето сънено триеш очи
и се усмихваш приветливо
остави ме да те обичам
да те държа за ръка денем
“обичам те!” да изричам
поглеждайки те смутено
остави ме да те обичам
докато спиш да те галя
със поглед да те събличам
и буйни пожари да паля
остави ме да те обичам
и забрави... недей унива
да страдаш не ти отива...
остави ме да те обичам....
мила...

Самозаблуда

Кога най-сетне ще порасна,
та в приказки да спра да вярвам
и не разбрах ли – няма щастие –
самозаблуда е, лъжа, измама...

Целуни дъжда

Навън дъждът вали ...
потоци от небе
разсърдено и сиво
стоварват се със шум
по хладната земя...
а пред прозорец чист
един до друг, щастливи
говорим си наум...
държа те за ръка...
не ни е нужен мост
ще минем с сетни сили
разкаляния друм
бучащата река
ще бъдеш светъл гост
и птица лекокрила
във моя трескав ум...
ще бъдеш светлина...
докато вън вали...

Раздяла

Недей си тръгва скоро... липсват ми ръцете ти
и сякаш буца лед във гърлото ми спря се...
усмихваш се с очи, а мен ме лазят пристъпи,
че толкоз часове не ще да зная, как си...

Недей си тръгва, моля... думите задържани
във този кратък миг да продължават още...
главата ми гори от страсти невъздържани
и нямам миг покой във адските си нощи

Недей си тръгва, скъпа... устните ти бледи
и синьото в очите излъчват раздвоение...
А мъката, скръбта – ехидни, зли съседи
със моята любов си правят угощение...

Пробуждане

Боли ли те, или така навикна,
че вече ударите да не чувстваш?
Или пък в тебе онзи хлад проникна
и с него ти трепериш и се люшкаш

скован, застинал и като в упойка?
Загледал си се ей така, във празно...
А мисълта, креслива като сойка
присмива ти се грозно, безобразно...

Край теб минават, викат ти, човече!
Не се залисвай с образи химерни!
Водата мътна обичта отвлече.
Отвлече даже клетвите неверни....

Прав

Не зная, дали съм горд, или глупав.
Не знам, дали сбърках, или пък бях прав,
но зная, че всичко, което натрупах
основно бе обич, със мъничко грях....

Не зная, дали ще ме съдят децата.
Присъдата тяхна не всява ми страх,
но аз ще ги гледам спокойно в лицата,
дордето Животът превърне ме в прах...

Не зная... Навярно след мен пак ще има
такъв, като мен – обичащ до грях.
А аз във отвъдното, в черната зима
усмихнат ще бъда. Ще знам, че съм прав!

Равносметка

Щом мога да се просълзявам,
когато другите се радват
и щом сърцето ми се свива
от мъката на някой чужд,
дали не си въобразявам,
че нещо в мене остарява,
че сняг косите ми покрива,
или съм се превърнал в мъж...

Раздяла

Седни до мен и нека те погледам...
лицето ти за мен е толкоз скъпо...
ще тръгнеш, аз в снега ще се загледам
и дни наред след туй ще ми е тъпо...

не тръгвай още.. нека те запомня
красива, тъжна, плаха, колеблива...
аз ще те търся в някой скришен спомен
и ще се лъжа, че така не бива...

Ти тръгна... огледалото е празно...
уви, остана тишината мъртва...
да плача и да страдам е напразно...
от мен си тръгна обичта ми първа...

Неправда

Когато късно призори заспиваш,
целувайки пламтящото й рамо,
защо ли пак при другата отиваш
и във съня си пак със нея само?

Защо насън усмихваш се на нея,
докато другата лежи до тебе?
Защо целуваш свойта малка фея
и радваш й се, все едно е бебе?

Нима не виждаш, колко е обидно
за другата, която те обича?
Която ти се радва тъй невинно
и в тебе, като в божество се врича...

Завръщане

Виновен ли съм, че не можеш да ме имаш,
та аз опитвах се напразно да те върна
и не разбирах все, защо се криеш,
докато пробвах пак света да преобърна!

Сега пред мен стоиш смълчана, тиха
и гледаш ме по онзи твой си начин,
а чувствата ми сякаш се стаиха,
усещайки, какво за мене значиш!

Студено

Здравей и лека нощ.
Ти блуднице белязана
отнемаш мойта мощ
разкъсваш ме, разрязваш ме
пронизваш, като с нож...
с пръст сочиш, изтезаваш ме
защо?!
Защо ли си все сред нощите
с усмивките си блудни
ме приравняваш с вещите
за тебе веч ненужни....

Здравей и лека нощ...
Отпускам се унесено
до сянката безплътна
и толкова е лесно
та шляя се безпътно
сред сто тела провесени
сега!
Сега остават спомени
за топлото ти тяло
и мислите бездомни
от сняг покрити. В бяло...

Здравей и лека нощ...

Песента на жерава

Кажи ми
искаш ли да отлетим?
Ей там – на юг,
където птиците отиват
преди да свият новите гнезда,
където залезът и изгревът се сливат
във лента от кристал и злато...
на юг да отлетим,
където мирисът на прах се смесва
с ухание на девствена гора
и клоните й слънцето закриват,
но не е мрак....
на юг...
във топлите води на тропика
да потопим телата си изнурени
от дългия ни полет в облака...
Ще те нахраня с дъхава амброзия,
та да премахна сенките от теб
и само бръчиците от смеха
на твоя лик любим да бъдат знак
за туй, че твоите крила
обгръщат нощем моите
под лепкавия хлад на месеца,
затуй, че всяка твоя песен
разцепва утрото със звън
и ме преражда там, на юг,
преди в обратен дълъг полет
към северния хлад на зимата
да литна покрусен,
та да изкърпя старото гнездо
в очакване на теб,
любима...
мой жерав чист и бял...

Някой ден

И аз ще си отида някой ден...
със тежка стъпка ще прекрача прага
и просто лампата ще изгася...
светът ще продължи напред, без мен
сърцето ми ще спре, не ще се стяга
и ще се слея с нощната роса...

Когато си отида някой ден
камбаните безмълвно ще пригласят
на непролятите от теб сълзи...
ще се редуват бавно ден след ден
мечтите ти по мен ще те унасят
сърцето ти по мене ще скърби...

Когато се запътиш ти към мен
среброто във косите ще проблясва
над топлите кошутови очи...
ще те огрява изгревът студен
а обичта в сърцето ще нараства
раздялата додето заличи....

Жалба по пръч

Кози със скършени рога
и вимета протрити
живеят в черна тегоба
със пръча даровити,

че той залюби се с една
със лъскави копита
и нищо, че е тя овца
умът натам му скита.

Забрави своята рода –
забрави за козите
и кьоска своите рога
във битка със овните!

Сълзи

Сълзи, потъващи във нищо...
Безкрайна, призрачна минута,
проядена от време хищно
и песента от теб нечута

във тази нощ при мен се сгушват,
за да избягат от мъглите
и в сънищата се промушват,
захранвайки с живот мечтите.

Сълзи, превръщащи се в бисери,
в роса по нежни бели рози,
възнасят две сърца орисани
в пречистени с любов чертози!

Здравей, любов единствена

Здравей, любов единствена! Недей ме подминава!
Аз виждам те забързана умислено да крачиш!
Поспри до мене скъпа, че времето минава
и неусетно дните си нехайно ще изхарчиш!

Не говори, любов! Повярвай, не е нужно!
Стотици пъти във ума си думите нареждах!
Наум крещях, раздирах се и беше много тъжно
в албумите прашасали мечтите да подреждам!

Сбогувай се, любов! Със мене се сбогувай,
че следващата крачка от мене ще те скрие...
Тръгни глава изправила, на нищо не робувай,
а аз на обичта ни горчилката ще пия...

Тихо

Шшшт... тихичко
недей сега да шепнеш
ненужно е
тъмата пее...
как неприлично
ти коси отмяташ
вълшебно е
духът лудее...

Поспри се
устните ти меки
по моите
сега беснеят
разтърсваш ме
със ласки леки
телата ни
дорде се слеят...

Потръпваш
мокрите ти длани
лицето ми
във мрака ваят
обгръщаш
със нозе – лиани
снагата ми
и идва краят....

Ти

Очите ти - сапфирено небе...
прекрасна, бяла лебедова шия...
защо ли чувствам се така добре,
когато устните ти топли пия...

Самота

Отвън дъждът студен
стъклата топли гали
и тъжният ми ден
изяждат тъмни хали...

очи със взор студен
луната са изяли...

а пламъчето в мен
кандилце нощно пали
за спомена стаен...

не вярвам аз.. едва ли
сред сластни вакханалии
души осиротяли
в една да поберем...

и хиляди кинжали
забиват се във мен...

в очите болка пари..
дъждът стъклата гали...
нощта се сменя с ден...

Недей

Недей..
не ми е нужно
да те галя..
дъхът ти само
стига ми
да чувствам
как лекичко
по бузата ми
пари
по топлото ми рамо
плъзга се
и спира
до сърцето ми
притихнал...

Недей...
не искам думи
да ме мамят...
едничък спомен
стига ми
да свети
в мрака
син
и осветен
от обичта ми
жаравата
на две сърца
да пали...

недей,
недей се връща,
обич клета....

Среща

Във сянката на жълтите липи
години те очаквам да се срещнем.
Часовници без цифри и стрелки
секундите отчитат безпогрешно,
а някъде сред другите си ти –
живееш си щастливо, безметежно
и само пожълтелите липи
сега скърбят за мене безутешно...

Привличане

Копринените ти клепачи
привличат ме неустоимо
и аз целувам ги във здрача,
а чувството необяснимо
пред мен стои, като задача,
като задача нерешима...
привличат ме неудържимо
копринените ти клепачи...
аз любя те неутолимо,
а негде ти за мене плачеш...

Сянката

Съжителствам
с твоята сянка,
останала скрита
сред тънките гънки
на синята нощ
и сънно - ефирна
със сребърна длан
събаря стените
скалите сурови
самотните спирки
на мъката страстна..
събаря устоите
на сладките спомени
на старите случки -
поръсва със сол
сълзящите язви
останали скрити
за слепите
чужди очи

До Музата

Понякога стихът ми е недялан
и грубовато-грапав май стои,
но ако няма в него малко пламък –
по дяволите нека да върви!

Не мога да изписвам само трели;
шербет един – стихът ми да тече,
а думите във него – най-умрели -
сплъстени, като мърляво кече!

Тепърва ще напиша много рими.
Надявам се – изпълнени с живот!
О, Музо! Вдъхновение дари ми,
да не изглеждам просто идиот!

Пленително

Черупка от опушен кехлибар...
и вътре, вместо мъничка муха си ти...
косите ти със цвят на жълт янтар
блестят и сякаш хиляди звезди,
проблясващи на небосклона стар
с лъчите си ме връзват до зори,
а аз със хищността на стар корсар
отвличам те във моите мечти -
черупка от опушен кехлибар,
пленителка на сънища и дни...

Глупакът

Ебаси тъпото парче съм!
Защо ми трябваше да я обичам?!
Години вече съм навъсен
и срещу вятъра все тичам...

Във женските очи съм силен
и май за всички съм опора,
но нощем, в мрачните пустини
на спомена – горчи отрова...

Обидно ми е да ме мислят
за бик, или жребец разгонен
и подвизите ми да бистрят
над топлия си бюст разголен!

Ебаси мъката ме дави!
Дали не я обичам още, още?
По-мъртъв съм и от удавник –
насън крещя и мразя всички нощи!

Лятно

Изписах те
със есенни пастели
на златните, червените
листа
и капнах
момини сълзици -
бели
в средата....
та настъпващият сняг
да се не спре
сконфузено
във края
а да се слее с тях
и после
до безкрая
във ярка белота
да те обгърне
и в бяло
да обагри
твоя грях....

Вик

На осем чашки със абсент
крещим си с Тишината....
Сърцето – мъртъв дисидент
прегръща Тъмнината,
напомня ми с апломб, с акцент,
че някога в Душата
звучали за Мечти концерт
и за Любов кантата...

Все още

Все още изглеждам много добре
и моето его все още е силно.
Изпратих в последния път врагове
и даже поплаках, макар и пресилено.

Все още с почуда посрещам деня
и моето утро все още е радостно.
На малките радости все така се дивя
и женските устни целувам пак страстно.

Все още жадувам да имам деца -
във смях и сълзи край мен да израстват.
И все още търся Онази жена,
с която душите ни жадно да сраснат!

За кой ли път

Като слепец в тълпата аз те търсех
с надеждата отново да прогледна.
Сълзи по нежните лица избърсвах
след новата поредна проверена,

но всеки път различен поглед срещах
и нищо, че очите им ме галеха
аз сянката на спомена прегръщах -
усмивките ти в мене огън палеха...

Изживяване

Една млада жена
два чаршафа, легло
тиха нощ
нищо повече...

свещ,очи, светлина
побеснели тела
остър дъх
като нож....

гола нова луна
устни мокри
плахи пръсти
призрачни сенки...
светъл рай....
край...

Тик так

Тик - так...
дочуваш ли?
с търлъчките
на мъничко дете
по шарената и
безкрайна черга
на живота
секундите отлитат...
а ние някак си смирено
в мълчание
сред тишината
очите си затулваме,
ушите си запушваме
за времето отлитащо...

Заслепен

Тя казала ти е, че те обича,
но казала ли ти е, колко дълго още?
Докато думичките кротко срича
за друг планувала е свойте нощи,

а ти със радост на дете си вярвал
и с трепет чакал си да се завърне в мрака...
Тя дар ти е донесла – изневяра,
но ти все още с порив чист я чакаш...

Признание

Какви сме непораснали момчета
и как по детски силно вярваме...
как още плачем, щом на хиляди парчета
мечтите си сами разрязваме....

Как с вятърните мелници се борим,
размахвайки хартиените мечове
и с колко жар и хъс все още спорим
за детските си тайни неизречени!

Как страстно се притискаме в любимите
и с блесналите си очи ги пием,
и как по детски и неустоимо
във техните души, сълзите крием...

И как във скута им понякога се сгушваме -
разкаяни, признали греховете си,
а те с усмивка майчинска ни слушат,
притиснали ръцете ни в ръцете си...

Ласка

Около мен във синьо всичко е обагрено
и меките вълни на прилив неусетен
със нежни трели мамят ме коварно
навътре към застинало безветрие...

Обсипаната в перли звездна мантия
полека черните си краища отвива
и грабвайки ме жадно в ласка необятна,
изгаряща от жарка страст със мен се слива...

Жените

Жените, в чиито легла се търкалях
дори и не помня -
след бели чаршафи съвсем се окалях
и своята хищна и мъжка природа
със ярост преследвах...
превръщах я в кълн на любов, във зародиш...

Отдавах се чисто, докрай и без сметка,
а удари чувствах -
от всяка прекрасна и нежна кокетка,
след жестове мили и нежни стенания
в сърцето усещах
на присмеха тътена, а сетне – страдания...

Жените, в чиито сърца се поспирах
сега са край мене -
чрез тях се възраждах, повторно умирах;
чрез своята вълча и мъжка природа
обичах ги диво...
обичах ги повече, даже от бога...

Среднощно видение

Виж, колко кърваво-зловеща е Луната
и острите й ръбове, подобно на кинжали
престранни йероглифи дълбаят ми в душата,
подреждайки невиждани и тайнствени скрижали...

До мене си застанала и гониш тишината...
Ръцете ти божествени, като крилата бели
на лебед грациозен ми галят сетивата
и ласкаво подреждат мечтите оцелели...

Отдаване

По тялото ти
сякаш фин прашец
от лилиум проблясва...
размива светлината
в златно и в синусите
го усещам нежно да ме
гъделичка...

хилядоцветни
малки капчици
от бисерна вода
по кожата ти
тайнствено проблясват
и лекичко езика ми
пробождат...

карминеночервена
нежна нощна роза
листата си отваря
под устните ми трепетни
и сладкият й сок
крещящите ми сетива
опива...

Недей

Аз мъж съм, извинявай...
Недей да ме кориш...
агресията мъжка
във свеж букет превръщам
и нежно го полагам
пред твоите нозе...

Недей ме укорява...
Това е мойта същност -
безспир да покорявам
а после, като куче
в краката ти да легна
за ласката една....

Изглеждам смел до лудост
но колчем във очите ти
аз взора си отправям,
като човека снежен
под знойно юлско слънце
разтапям се, умирам...

Аз мъж съм, извинявай...
Недей да ме отблъскваш...
агресията мъжка
е само щит привиден,
измислена преграда
пред моето сърце...

В дъжда

Започна да вали..
и капките студени
размазват твоя грим,
подобно на разплакан клоун
с дълбоки и безизразни очи
и пак вали, вали, вали...

не спира да вали...
ти зъзнеш изтерзана
сред улицата пуста
като поникнало в асфалта цвете
притиснато от хорско безразличие
и пак вали, вали, вали...

в душата ми вали...
не мога да се скрия
защото твойта стряха
във този час от други е заета
и други огънят на твоята камина грее
ах, как боли, боли, боли...

Неочаквано

Аз сигурно ума съм си изгубил...
и питам се, дали е туй възможно
след чувствата и вярата погубени.
За тебе мисля толкова безбожно....

Сам чудя се, дали пък не сънувам?
И някак си тежи ми тишината...
Улавям се, че малко те ревнувам,
макар да си за мене непозната...

Признавам ти – за пръв път се страхувам
да си призная, а наум изричам
най-нежни думи и не се преструвам,
но странно е, че пак ще заобичам...

Простичко

Умирах... триста пъти се завръщах
и все не правех крачката фатална
и всеки път живота в смях прегръщах,
отсрочвайки минутата финална.

И тъй – умирах и се раждах в пъти,
надявайки се себе си да срещна,
прескачайки преплетените пръти
в оградата пред зейналата бездна,

а там, като в светлик сред мрака нощен,
като в мелодия от бог донесена
пред теб на колене заставах немощен,
събирах късчета любов изпросена...

Изгубени

В чаршафите ти от сатен
примрял от щастие си мъркам.
Недей да търсиш в други мен
и с други няма да те бъркам....

Тъй кротко си лежиш до мен
и мислите ти мене галят.
Дали е нощ, или е ден
огньовете ти в мен се палят

и сред чаршафи от сатен,
докато двамата се любим
завижда ни озадачен
светът, когато се загубим...

Позволи ми

Позволи ми да та погледам...
Още съвсем мъничко...
Толкова,
колкото трябва
на сълзата от щастие
да се търкулне
на окото в крайчеца

Позволи ми да те запомня..
Просто сега и завинаги...
Толкова,
колкото трябва
на усмивката весела
да засияе
по твоите устни

Позволи ми да те обичам...
Тихо и скрито във себе си...
Толкова,
колкото трябва
на душата щастлива
да запее
и да заплаче от радост...

Спомен

В душата ми нещо замръзна
и нито завивката топла,
канадката моя омръзнала,
на бурята жалните вопли
дерящи земята премръзнала
не сгряват студените пепели..

В душата ми нещо се скъса,
та сякаш пружина натегната
свистящо плътта ми разкъса,
додето омразата – черната
зърната за гибел разпръсна
и злъчно затри ми Вселената...

Завръщане

Еба ли му майката...
много е шантаво...
прескачам си спирките
изхвърлям пианото
изгарям си дрехите
и твоите също
разхвърлям усмивките
към нощи намръщени
коктейли забърквам
от ласки немислени
а думите бъркам
със мисли неписани
по тялото твое
с езика си пиша
ах! как на алое
дъхът ти мирише
в очите ти – бездна
отново се гмурвам
зовеш ме – сирена
във тебе се втурвам
разпалено късам
оковите плътски
и нежно поръсвам
с божествени пръски
огъня твой...

Еба ли му майката...
много е хубаво
седи на скамейката
утрото влюбено
и бавно загръща се
в шала прокъсан...
при мене завръща се
макар да е късно...

Спокойно ми е

Спокойно ми е
толкова ми е спокойно,
та чак съм нервен
от очакване,
дали отнякъде случайно
окъпана в червено
ме причакваш
да ме целунеш ненадейно...

аз да те открадна,
а после в теменужената нощ
дъхът със дъх да слеем.
Вечерница коварна
пробожда с лъч, като със нож
щурче, докато пее..
звезда до мене падна
и вятърът покри ни с плащ....

На сутринта

Изтегната в леглото ми Писана
със буйна, рошава, разплетена опашка,
в просъница с усмивка обиграна
и снежнобяла, тънка и ненужна прашка...

Там

Гробището е место за среща
на свършени мечи и настояще,
където бъдещето се пресреща
със нищото висшестоящо....

Видовден

На Видовден земята се разпуква
и с бяс изригват пошлостите струпани.
Потокът от лъжи безкраен руква,
стоим и ни облива в язви, струпеи,
а някой фанатично пророкува –
ще бъдем предобри и неподкупни...

На Видовден небето се затваря,
за да не оскверним с лъжи звездите
и тази нощ невидим е Коларя
и Сириус, Пегас... остават скрити
във сетното прибежище – олтара,
сред черно злато там – във висините...

На Видовден душата ми е пропаст
и страх ме е във нея да надзърна даже,
че може да се срещна с мойта участ,
а тя да бъде участ на човек прокажен,
загубил вяра, дом, деца и чест,
ала запазил спомена за твоя образ нежен...

Утринно

Изчете ли стиха на мойте нощи страстни,
заплетените бели цветове сред тръните на роза
откри ли, докато безспир се странстваше,
или оставаш пак в застинала и малко тъжна поза

да съзерцаваш морния поток от мисли,
придвижващ се подобно плах и малък охлюв по паважа...
дано цветът на твойта обич се разлисти,
а аз на обичта ти нивга нищо няма да откажа...

Мастилено

Дантели от мастилени петна,
извезани изящно, филигранно
подобно на прелял поток в река
подхвърлят ме из битието странно.

Редуват се със пуста белота
и не оставят нищо постоянно -
дантели от мастилени петна
живота ми орисват тихо, тайно...

Миг щастие

Отново те сънувах тъй приказно красива,
усмихната и мила до рамото ми топло...
Със нежност ми промълви, че много си щастлива..
Целунах те и мигом душата ме се стопли...

Рози за Нея

Сред мрака на градината,
унесени в забравата
на своя аромат
заспиват рози...
и лек вечерен хлад
листата рони
по топлата земя...
около тях е лято
над тях – рояк звезди
а те,
подобно призраци
от друг, забравен свят
чрез своя аромат
се скитат, като странници
жадуващи покой...
и ето –
идва Той
да ги откъсне
с трепереща ръка...
а после
всички заедно
допрели цвят до цвят
на Нейната възглавница
оплетени в венец
в съня Я коронясват...
и своя аромат
със Нейните мечти
в копнеж неповторим
от приказна соната
във цветове преливат
да може във съня
да бъде Тя щастлива

Нани-на

Заспиваш ли, мое момиченце,
меченцето пухкаво стиснала?
В съня си откъсваш цветенце
и вече си много пораснала.

Със боси крачета препускаш
сред пухкави облаци бели,
безгрижно над къщи се спускаш
сред птици край теб полетели.

Дочуваш ли, мое момиченце,
как тихо, приспивно ти пея?
Недей ме забравя красавице,
защото чрез теб аз живея!

Въпроси

Дали ще ни е страх отново да се срещнем
пред чашите с кафе изстинало
и да се питаме доколко ли е грешно,
клейменото от всички наше минало?

Дали очите си изпълнени със болка
ще вдигнем за да се познаем,
или със мълчалива, тайна недомлъвка
чрез прошка обичта си ще покаем?

Дали ръцете си отново ще сплетеме
и устните ни жадно ще се търсят,
крадейки мигове безценно лудо време?
И обичта ни пак ли ще е съща?

Волни коне

Свободно запрепускали коне
сред пръски изумрудени се носят.
Загърбили умора, страхове
от вятъра вечерна обич просят.

Чий нежен глас копнежно ги зове
на вечерта в разлистените клони?
С копита изковават стихове
и вятъра не спират те да гонят -
свободно запрепускали коне,
надмогнали обиди, страхове
превръщат се във живи богове
и живи въглени – сълзи по обич ронят.

Ноктюрно

Нестихващ нежен ромон на звезди
над тялото ти в сън спокоен отпуснато
се стеле
и като в люлка от лъчи,
оплетени със зов на влюбен мъж,
сърцето си отдал
се лее песента
надлъж...
един обет –
от теб за мен изречен
и вечен стих
със строфа недовършена,
като пречупено крило на чайка,
съзираща брега,
в морето падайки
се носи твоят вопъл тих..
полита към звездите,
където се е скрило сърцето ми,
докато слуша със блаженство
нестихващия нежен ромон на звезди,
целуващ вместо мен
заспалото ти топло тяло

Приятелите

Приятелите са за да те нараняват
и винаги, когато ти е тежко
във раната да сложат капчица отрова,
а щом засмян те видят - да се мръщят
и да те карат да се чувстваш все виновен.

Приятелите – фарисеи и каготи
от всичко най-обичат да те поучават,
да им прощаваш грешките, а те,
когато си сгрешил стоят надути
и с поглед леден сякаш те смразяват.

Сън

Дали ще имам време за да те обичам,
или във краткия живот на мойта младост
за да те срещна, срещу теб ще тичам?
За мен тъга ли ще си ти, или пък радост?

Обездвижен и сам във своята стая
безкрайни часове по тебе ще бленувам.
Дали ще дойдеш аз въобще не зная,
ала с усмивка нощем само теб сънувам.

Чуй ме

Не ми се живее и всичко е пусто –
и дните и дългите тягостни нощи,
и кухият смях и фалшивото лустро,
измамни вечери в светлината на свещи.

Не ми се живее – жестоката болка
със свредели остри душата дълбае
и мислите мисли в нестихваща гонка
преследват, А тя дори и нехае....

Не ми се живее – след залеза кървав
сред мрак, като сетен слепец тебе диря,
а утрото иде със изгрева морав,
среднощния зов за любов да прикрие...

Сянка

Недей ми обръща внимание скъпа –
не ми е за пръв път и пак ще мине.
Преплитат се болката с липсата в тъкан
и карат душата ми жива да гине.


Когато ме срещнеш – недей ме поглежда.
Край мен преминавай със горда осанка,
а аз ще живея със жива надежда
да слееш със моята твоята сянка...

Защо

Защо мъжете си оставаме деца
и вечно с дракони воюваме?
Макар оглеждайки се в женските лица
деца сме пак и се изгубваме..

И цяла вечност правим купища пари,
та с тях жените си да купим,
а после, кой ли дявол тайно ни мори,
че интерес към тях да губим...

Защо ли толкоз дълго страдаме тогаз –
нали отдавна сме пораснали
и кътаме до сетния си земен час
искри от обич неугаснали...

Радост

За тебе споменът
от кръв и сълзи е
извезан
и целия ме обладава -
в среднощна треска
и във лудост дневна
в разюздано препускане
към теб ме връща,
макар и от сълзи и
кръв извезан
заклевам се -
аз не познавам
друга радост!

Щастливец

Един мъж,
ама истински мъж
за да бъде щастлив,
ама много щастлив
иска
до себе си
много приятели
на по бира
и лаф
за казармата
три консерви
със копърка
днешен вестник
за футбол
чук
и два-три пирона
малка снимчица
кичур коси
на детето
и най-вече -
особено -
топло легло
та дори
без чаршафи
но във него
да бъде
сгушена
Тя
и тогава ще бъде
Щастлив

Условие

За да се променя и друг да бъда
аз само от едно ще имам нужда –
от теб да чуя твоята присъда
и обичта си да смениш със чужда...

Мечтание

Кръвта ми е със цвят на старо тежко вино
и като него е с ухание омайно.
Омесиш ли я с твойта кръв невинна
навеки ще владееш всички мои тайни,

а всяка сладка глътка в порив нежен
лъчи от топло южно слънце в теб ще влива,
телото ти ще гали бриз лежерен
ръцете ми, като лози ще те обвиват...

Промяна

Умирам за да оцелея,
защото да съм жив е тежко...
Умрял по-лесно ще живея
и ще се чувствам по-човешки...

Ще мразя за да те обичам..
Едва ли друга тъй ще любя.
Ще търся нова самоличност,
но тебе няма да изгубя.

И ако някога се върнеш,
макар да е във час нечакан
пред прага ти ще ме намериш,
с усмивка топла теб да чакам...

Игра

Всичко започна,
като на игра.
Аз безвъзвратно се влюбих...
Септември - прекрасен,
със тъжна луна...
Ума си по тебе изгубих...

Приказно беше..
С мили слова
ти във нощта ме пороби.
Бавно плетеше
с нежна ръка
мойте любовни окови...

Страстно жадувам
твойта коса
ласкаво да ме обгърне
и в самотата
моля съня
с обич при мен да те върне...

Сутрешно

Защото те обичам,
цветята ще накарам през декември да разцъфнат
и слънцето в най-мрачна нощ света за теб да озари..
В роса окъпана зеленината на разсъмване,
подобно булчински воал ще те обгърне.
Аз кротко ще поставя във нозете ти света,
усмивката ти ще е моята отплата,
защото те обичам, мила....

За вечно закъснелите приятели
отново ще налея чаша вино,
за да простиме старите предателства,
задръстили живота ни преминал.

Кръговрат

Върху земята с детски пръст рисувах,
а стих по пясъка написахме с нозете си.
И колкото умело да рискувах,
със слабост старческа във коленете си
отново към земята отпътувах,
където да премислям дълго дните си.

Капчица

Капчица
от топъл шоколад
по рамото ти бавно,
като слънчев спомен
към гръдта ти
мраморна се спуска
и цял настръхвам,
все едно през мен
вълна в скала ударена
разпръсна
хиляди искрящи пръски
от екстаз
и цялото ми същество
се сви и въплъти се
във капчица
от топъл шоколад
за да се слее
с теб....

Не плачи

Хей, мъничко момиче
непораснало,
все още ли морето
искаш ти да уловиш
със нежните си длани
и трепетно да чакаш
своя Малък принц,
загледан в розата химерна
към тебе взор да вдигне?
Или ще отречеш
дъжда
и полета на гълъб
към слънцето запътен?
Нощта
свенливо скрила своя лик
във облак тежък, призрачен
и своята душа, нима
ще отречеш?
Недей да плачеш..
Сълзите събери
в обков кристално нежен
и с него всяка тежка нощ
очите си покривай
за да се възродиш
в любов....

Преди края

Сметаната по ягодите захаросани
на кръв върху снега прилича...
Дали и чувствата си леко поизносени
със дрехата си ти събличаш...

Ядно

Кръвта ми ядно блъска в слепоочията
и нервите ми като струни са опънати.
Отдавна отвратих се от безочието,
а пък мечтите ми навеки са препънати

В забързания ритъм на сърцето ми,
средв воплите на вяра черна ядно скъсана
със стръв изпивам спомени неразпилени
от обичта, що вероломно бе прекъсната....

Пролет

Едва успях да те дочакам, пролет
сред сиво зъзнене и сред мъгли опърпани
да си отиде вятърът проклет
и минзухарите сред буци лед,
с отдаденост на древния обет
да блеснат в светлината на деня окъпани....
Прекрасно е да те дочакам, пролет!

Призраците

Във стаята ми бродят само призраци
и лакомо надничат във съня ми..
Познавам ги по древните им ризници,
ръждясали и черни от кръвта ми.

Те яростно тълпят се над главата ми
в очакване душата ми да грабнат,
или, възседнали стихийно вятъра
последния ти спомен да откраднат...

Да помълчим

Кажи ми, искаш ли да помълчим?
Прегърнати един до друг
сърцата си да слушаме,
как трепетно се гонят...
едно към друго как вървят,
ала не могат да се стигнат.
И няма ден и няма нощ
и мрак прелива в светлина....
Прегърнати да помълчим..
Един до друг със длани топли,
като слепци лицата си да търсим...
и устните да търсим с теб....
Дъха и трепетните пориви да търсим....
и да крещиме тихо, недочуто сякаш,
дордето се смилим едни над друг
и в утрото проблясващо прегърнати,
пред обичта да помълчим...

Последо пътуване

Тези, дето се влюбваха в мен
в други пак ще се влюбени.
Аз си тръгвам спокоен, студен,
сред цветя, унижен и сломен
и с надежди погубени.

Мечта

В съня ми все по-често се явяваш
и всеки следващ път си още по-красива...
Усмихваш се и страстно се протягаш,
а аз целувам те и дълго с теб се сливам....

Замълчи

Замълчи... Нека чуем тишината в тази нощ...
За раздяла ли е време, или изведнъж,
някой просто ни прокле със поглед зъл и лош
замълчи... и отдай се за последно...иде дъжд...

Не плачи.... Сълзите ти в лед столетен се превръщат
и цветята във градината ни ще погинат...
Птиците на юг със писък жален се завръщат
не плачи...ще бъдем с теб и векове да минат....

Пролетен сняг

Навън снегът безропотно вали,
а във душата ми стихии огнени бушуват....
Във мраз изнизаха се тъжни дни
и в нощите ми непрестанно демони бесуват...

Навън снегът престана да вали,
но във душата ми се преспите безчет редуват....
Аз няма да ти кажа как боли
от стъпките и думите ти, дето се не чуват...

*****

Кажи, защо си толкова красива!
Или така е в моите очи?
Видях те днес – не беше ти щастлива,
ала денят ми блесна във лъчи....

Усмивката изчезнала е негде,
осанката не е като преди
и нищо, че погледнахме се бегло,
сърцето ми отново се разби...

За мене си оставаш най-красива!
Безкрайно те обичам, разбери!
Омраза върху мен недей излива,
а някой ден ти просто се върни....

Надежда за усмивка

Не се усмихвам вече дълго време
и устните ми даже избледняха...
Усмивката сега за мен е бреме,
а радостите просто изгоряха....
Но някой смело пътя ще поеме -
ще бъда Хектор, ти пък Андромаха.
Със тебе ще посеем ново семе
и ще си съградиме нова стряха!

Изричай моето име

Обичай ме, или до смърт мрази ме,
но моля те, недей да бъдеш безразлична,
че страшно е, когато мойто име
за теб остава думичка една безлична!

Ако не виждам те, очи не искам!
И слънцето тогава ще е краска черна!
А тялото ти, ако не притискам
сам аз ръцете си отрязал бих ! Неверна

ли биде и тази клетва твоя,
що толкоз кътах във сърцето си стаена?
А може би подобно на прибоя
вълна от срам отнася гордост уморена?

Обичай ме, или до смърт мъчи ме!
Готов съм всяка тежка мъка да изтрая,
но моля те, изричай мойто име,
че да посрещна със усмивка сетна края...

Нощна приказка

На Дафи

Обсипана в звезди от мек янтар,
нощта във пурпурна наметка
прегръща те, като любовник стар,
а ти поглъщаш тази гледка
с очи премрежени от мека сласт
и с лумнали в гърдите пламъци
преследваш своя принц със страст
из дивни, непознати замъци....
А сутрин, миг преди да съмне,
подобно сянка той се скрива..
очаквай го – ще се завърне
и пак ще бъдеш ти щастлива......

Насън, като наяве

Защо се осмеляваш само във съня
при мен да дойдеш кротка и омайна,
с наведени очи, с наведена глава
без думи да разкриеш свойта тайна...

А аз те гледам, сякаш си от плът
и все не мога да ти се начудя,
че по-красива ти си всеки път!
За да съм с теб, не искам да се будя...

Прошка

Аз ти простих отдавна,
а ти прости ли, мила?
А може би прощава
сал онзи що обича?
Не зная що ти сторих,
с какво ли прегреших,
освен, че те желаех
и вярно те обичах.
Ще ти простя стократно
и вечно ще те чакам.
За мене време няма –
то спряло е отдавна,
откакто си отиде,
откакто жива рана
в душата ми люти се
и мир умът ми няма,
Дорде не се завърнеш,
дордето те не видя
ти прагът да пристъпваш
към мен с усмивка плаха,
покой не ще намеря!
Прощавам ти любима,
зер днеска се прощава...
Терзание самотно
душата пак ми свива...
Прощавам ти и чакам -
в сърцето ми гнездо
надеждата е свила.
Прости ми, обич моя!
При мен върни се мила...

Ночаквана среща

Видях те и сърцето ми заплака,
макар зад маска строга да се скри...
Признавам си – въобще не го очаквах,
но пак за миг душата ми плени....

Аз знаех, че все още те обичам,
но се надявах да не заболи
и тази нощ с любов ще те изричам
и ще се върнеш някога, нали?!

Ела да целунем дъжда

Ела да целунем дъжда
и пръсти преплели
във облака сив
да се гмурнем
без мисъл
без грижа
без яд
и без злоба
без тела да се носим
нагоре
нагоре
и сладостни тръпки
да сливат
душите ни жадни
за обич
за нежност
за грях негреховен
и в облака сив
трепетно пръсти преплели
дъжда да целунем
дъждът,
който слял се е
с нашата страст...

Зелените очи

В очите ти, като във езера планински
потапях се и все не исках да изплувам....
Не спирах да се чувствам млад и истински,
сред светли пръски непрестанно да лудувам...

В бездънното зелено на твоите очи
след залеза дори останах запленен....
Зелените очи, наместо лунните лъчи
нощта огряха, докато настъпи ден.....

*****

Защо не й разкажеш ти приятелко?
Навярно най-добре ще да го сториш,
че много време изхаби, мечтателко
сърцето ми към тебе да отвориш...

Нали ще й разкажеш, колко вечери
до теб заспивайки, за нея страдах
и как преглъщах залъците спечени,
на обичта, погубена и млада...

Вземи й разкажи за мойте сълзи,
които ти избърсваше, когато плачех
и моля те, приятелко, побързай,
разкрий й колко тя за мене значи...

Беседката

Беседката,
в която с теб се любихме
прегърна розовият храст
разбиращо-гальовно...
Сама е тя,
подобно изоставен кораб
във бала бурен на нощта.
И търси пристан,
тъй както тебе търся
в калейдоскопа пъстър
на спомените си...
Тя плаче
със сълзици от смола
по бузите от абанос
потекли плахо...
И в края на нощта,
сред мирис на жасмин
и раждащи се слънчеви лъчи
ни чака
влюбено притихнала,
беседката....
в която с теб се любихме
последно....

Кажи ми

Кажи ми, моля те, че ме обичаш.
А, ако трябва и за миг ме излъжи...
Не знаеш, как болезнено ми липсваш
и нищо не е вече, както бе преди...

Душата ми – прекъсната молитва,
към тебе с ненаситна жадност се стреми
и спира се при всеки странник да попита
къде си, изплаквайки, за теб, че я боли...


Кажи ми, моля те, че ме обичаш.
дори да не е вярно, моля те, кажи!
И излъжи ме, че във мен се вричаш,
макар да е лъжа, по-малко ще боли...

Пълнолуние

Сред ясната нощ луната е бременна,
налята с очакване - дошло й е времето,
Макар да е бременна често и временно,
набързо по пътя изхвърля си бремето...

Защо ли се крие сред тази загадъчност
и кой заплоди я в безсрамие нощно?
Нали се кълнеше да бъде порядъчна,
а гледа ме днес прекалено порочно....

Сега ще роди, а после засрамено
снагата си кръгла на сърп ще превърне.
За седмица - две ще се скрие безпаметна
и пак наедряла при мен ще се върне.....

Когато те сънувам

Не искам да заспивам, защото все се връщаш
и знаеш ли, ужасно е, когато те сънувам....
И не за друго. Просто нещата са си същите -
говорим и прегръщам те, а после те целувам...

Не искам да заспивам, защото щом се съмне
разбирам, че те няма и много ми е тежко...
В гърдите имам камък, сърцето ще се пръсне...
Измъчвам се и страдам, боли ме нечовешки....

Но ето, пак заспивам. Зефирът ли повява?.
Изгрява в миг луната, започвам да бленувам...
А мъката изчезва и болка не остава
и знаеш ли, прекрасно е, когато те сънувам....

Ангел

Не бях аз добър за другите,
но казваше ти, че съм ангел.
При все, че безкрай ме хулиха,
със радост превърнах се в паднал

и долу, в калта под нозете ти
очаквах поне да ме видиш....
Не би! Ти потъпка крилете ми
и каза ми, че ще си идеш....

Днес

Днес ми е ден за почивка
за размисъл и нищоправство.
Аз имам тази привичка
със себе си да самоуправствам...

Днес ми е ден за пресяване
на чуждото безразличие,
или пък ден за посяване
на съвсем ново различие...

Днес, във деня на немарата
старите корени късам...
Плахо възвръщам си вярата
и после бързо възкръсвам!

На празника

С латексови сърца и много захар лепнеща,
със плюшени играчки и страшен кич в червено,
опитваме да скрием любовта си липсваща,
отпиваме шампанското и смееме се нервно...

***

Не ме заменяй с някого любима.
Излишно със съдбата ти хитруваш,
че време за замяна все ще има,
докато себе си от мен ревнуваш...

Ще мине

Недей се впряга... стана ми обидно
и малко мъчно, но ще се оправя...
И друг път беше тъй, ала премина.
Какво ли друго мога да направя...

Да, от лъжата заболя ме доста...
Повярвах ти съвсем по детски явно.
Била е истината твърде проста,
ала прободе като с нож, коварно...

Недей се впряга.. утре ще ми мине,
а болката ще бъде моя само...
И щом денят горчив във нощ премине
отново ще заспиш на мойто рамо...

Срамно

Срамно било
обичан да бъда от теб,
а още по-срамно –
някой да знае...
за нас...
много срамно...
било...
А аз те обичам...
безсрамно
безкористно
истински
страстно
и нежно,
но теб те е
срам...
от кого ли.....

Нашата приказка

Сгуши се в мен да ти разкажа приказката стара
и после кротичко, в тих унес очи да си притвориш...
На рамото ми ти глава отпускай във отмала,,
докато чудиш се, какво със обичта да сториш...

Без тебе в моя мъжки свят ще е безкрайно пусто
и няма и за миг дори усмивката ми да възкръсне...
Ще бъде приказка за лед и тежко болни чувства,
докато в някой сетен миг сърцето ми се пръсне....

Лицето си към мен вдигни и нежно целуни ме....
Не мога вече да разказвам, че дъх не ми остана...
Ти в моя празен мъжки свят със обич посрещни ме
и нека да се слеем с теб във нашата Нирвана....

Проклятие

Луната спи притулена във наметало снежно,
а старите дървета пак сенките си дирят..
Погалени от вятъра тук-там отронват нежно
сълзица-две капчуците и серенади свирят...

Ръцете ми премръзнали към тебе се протягат
и тъкмо да те хвана, неземна ти изчезваш...
Но не излизат воплите, гърдите ми се стягат
и името ми във нощта със устни ти извезваш....

Дар

Ела със мене волно да летиш въз Бога!
Най-ярките звезди в нозете ти положил бих!
И други дар освен сърцето си не мога
да ти даря... сърцето си и този кратък стих...

Само за теб

Объркано се лутам в лабиринт от мисли недовършени...
бълнувам ли, или те виждам тук до мене в мрака...
измамно е – прегръщам бляновете си прекършени..
човешка суета! Там някой друг сега те чака,
а ти до мен лежиш в прегръдките ми смръщени,
макар да чуваш с ужас див часовникът да трака...

Търпиш онази пустота във гърлото заседнала...
единствено надеждата за малко щастие
Болезнено и страстно вярата пристегнала
успява съзаклятно, тихо, в съучастие
безумната ти мъка кротко в мене легнала
единствена сега за мен да е причастие...

Да избереш обич

Ела за час поне... Леглото ми те чака,
тъй както аз те чаках цели четири дни...
За нас гори все още камината във мрака
и има пухкав сняг във твоите коси...

За час поне ела. На тялото ти жадно
с целувки и със страст да се отдам докрай...
Да слеем две снаги и да се любим гладно,
додето се заситим и тъй да е безкрай...

Дори за час да дойдеш, за мене ще е вечност...
Когато после тръгнеш, задълго ще заспя,
докато пак се върнеш... и тъй до безконечност...
живота ще редувам с прегръдки на смъртта...

Мигът преди...

От устните ти сочни кървавочервени,
преди със дъх да ги опаря като с пламък,
ще отпия. И сякаш извор леденостуден
охлажда душата ми – горещ пустинен камък,
отколе зажъднял за вятър бял и леден...
За теб....

До следващия влак

Къде си? В очакването тръпнещо се вглеждах
и вслушвах се с тревога в гласа си вътрешен,
дали не те пропуснах... И сто пъти оглеждах
перона празен. И само вестник сутрешен

и неизчетен се носеше от вятъра. Уви!
Днес тук те няма и с него някъде си пак,
макар и мен в душата си да носиш.. Не би...
И утре пак съм тук да чакам следващ влак...

В очакване на целувка

Събуди ли се? Аз ли те целунах?
О мила, не! За миг така ти се е сторило....
До тебе бях и просто побленувах,
преди очите си със смях да се отворила...

Не си ли спомняш снощи как попадна тук?
Шампанското се лееше май твърде щедро...
Е да, на партито дойде със някой друг,
а после тръгна с мен, усмихвайки се ведро...

Въобще не бързам... Просто тука остани...
Леглото ми за тебе правено е сякаш...
До теб ще се събуждам още много дни,
насън, докато моята целувка чакаш!

Прокълнатия

Край малък зимен огън, треперещ съм се сгушил...
Наоколо - нераждала земя от черен яд замръзнала...
Димът отровно давещ луната е опушил
и вятърът от юг повял, пак някой демон вързал е...

Ръката си – парченце лед, към огъня поднасям
И виждам пламъците малки от ужас, как се свиват...
Подобно грешен стар слепец, аз ориста разнасям,
а хората от пътя ми все бягат и се крият...


Не помня кой ме заклейми с танталово мъчение
и даже колко векове със времето се гоня...
Но изтерзаната душа очаква изкупление –
да срещна моята любов, сълзица да пророня...

Сънувах те по-хубава отвсякога

Сънувах те по-хубава от всякога –
усмихната до мене бе приседнала
и под лъчите на луната бледна
в очите ти се гмурнах да прогледна
и надали ще се завърна някога...

По-хубава от всякога сънувах те
и пръстите ти по тила си чувствах,
а устните си върху твоите усещах
не спирах с много жар да те прегръщам
жадувах да ти изкрещя “Обичам те!”...

И ако пак завърнеш се ти някога,
сърцето ми ще е за теб отворено,
защото в него съхранявам спомена,
как сякаш в огледало непритворно
сънувах те по-хубава от всякога....

Обичаш ли ме още

Обичаш ли ме още,
или пак тихо нощем
сълзите си изливаш
в ридания сподавени
от никого нечути....

А може би в сърцето ти
сред клади адски, ледени
мигът красив убиваш
жестоко, безпощадно!
А може би изстиваш...

Дали съм още в теб
подобно плод развиващ се
със тебе вечно сливащ се,
или с кръвта ти кипнала
в сърцето ти се вливам?

Не зная... много липсваш ми...
Потъвам и издигам се,
сред пламъци замръзвам
и лед изпепелява ме...
Обичаш ли ме, мила?

Нашата гора

Гората зимна се е скрила във наметка
от леки снежнобели облаци втъкани..
Вървя и се потапям в хладната й гледка
и сбирам чувствата до крайност изтерзани.

Аз сам съм, а вървя по път за двама правен
и колчем се извръщам, виждам, че те няма...
Не зървам белег на пътеката оставен,
та да се спусна лудо в дяволска измама!

Гората ме напада с голите си клони,
а вятърът на мойта скръб се смей ехидно.
Но никой мен оттук не може да прогони
и само, че не си до мен ми е обидно.

Последно пробуждане

Сънувам те и плача...
безгласно, безутешно
и сякаш сто палача
посочвайки ме грешник
присъда изпълняват...

Събуждам се и мрачно
тежи около мене...
безумно и двуячно
като на старо стреме
се яхат мойте мисли...

Да те зова не спирам...
умирам и възкръсвам...
гърдите си раздирам
живот във тебе впръсквам
и в сладост аз умирам...

Аз няма да те съдя

Аз няма да те питам колко нощи
във чуждите постели си замръквала,
а ти недей да питаш колко прошки
съм дал, когато ти си бъркала...

Не искам и да зная колко клетви
за вярност и за обич ти си давала,
а ти недей погубва неусетно
и малкото надеждица останала...

Не искам, а и няма да те съдя
за времето от двама ни пропуснато,
а просто искам само с теб да бъда
и нивга вече да не ми е пусто...

Раздвоение

Защо ли продължавам все да те сънувам?
Пак идваш във съня със теб да разговарям..
Нали уж друга някаква сега бленувам,
а само стари думи и мечти повтарям...

Наяве съм със тях, а нощем - все при тебе...
До тях заспивам вечер, ала се будя сам..
До болка тях аз любя, на теб оставам верен,
покорен се завръщам при теб, като във храм...

Еднодневка

Тя беше като пролетно ухание
на люляк с натежали клони,
а малките й стегнати гърди
със страст целувах дълго до зори
и лудостта съня прогони
далеч. В едно застинало дихание

забравихме обида и презрение
и всичко беше като в сън...
Като зърна от тъмен черен грозд
поглъщах я и сякаш вдигах тост...
Луната слушаше навън
и кротко се отпускаше в успение...

Невидим синкав бриз – какво влечение
телата ни в галоп подгони...
Макар за нощ, богиня ти бъди...
и в пазвата си ти ме прероди...
А люляк с натежали клони
дари ми нежно пролетно ухание!

Мъртви рози

В една изтръпнала от студ градина
със седем бели рози от слана попарени,
той пак е сам и чака от година
да се завърне тя сред цветовете шарени...

Сто бури! Ни една не го подмина!
Снегът отръскваше от вехтите обувки...
Мираж един той виждаше – двамина
прегръщаха се и летяха сред целувки...

Градината потънала е в сенки...
Преплетените клони светлината спират,
а вятърът подшушна зла оценка -
без слънце и без обич розите умират...

Болка в спомена

Отиде си от нас безумството опиянено
с ехиден поглед сив, с врата с ритник затръшната.
Кълнеше се във вечност, а тръгна преждевременно
тъй както спеше кротко на рамото ми гушнато...

От нас си тръгна мълком и обичта ни грешница,
засрамена от чувство до болка притеснително.
Доскоро беше фея и прелестна вълшебница...
Сега със срам се крие във ъгъла стеснително...

Остана да ни чопли на лудостта ни спомена...
Сив, дневно избледнял, а нощем като кървище...
Той ноктите си впива в душата ми оголена,
превръщайки я бавно във обгорено стърнище...

След време

След време ще се търсим само в мислите,
защото мъртво ще е всичко друго.
Напразно ли си изхабихме силите,
та вече и не вярваме на чудо!

След много време само тебе аз ще помня -
останалото – черен фон без сянка.
И спомените ти, като от стара стомна
отпивам. И към свидната осанка

се връщам и отново сякаш с теб се сливам,
а времето объркано е спряло...
Целувам те, като насън и се откъсвам
от спомена за топлото ти тяло...

Прераждане

На този връх, облечен с вечни снегове,
където бурите чела изправят
и сливат се със топли южни ветрове,
праха ми искам там да разпиляват

за да се слея аз отново със дъжда
и слънцето през мен да преминава.
А после в малки нежни капчици роса
да заблестя в листата на дъбрава...

Да ме докоснат бели слънчеви лъчи
дъгата аз през мене да пречупя
и да се отрази във твоите очи...
Така аз обичта ти ще откупя...

Добре дошла

Която и да си – Добре дошла!
Аз съжалявам, че накарах те да чакаш!
Улисан във тъгата и страстта
за тебе не намирах много време сякаш...

Изчаквала си някъде сама,
докато другата от мене си отиде,
загърната с воала на нощта
и боса стъпваща по звездните килими...

Която и да си – до мен седни.
Сгуши се нежно ти до топлото ми рамо.
Аз твой съм вече – просто ме вземи
и много дълги дни аз твой ще бъда само!

За обичта

Най-тежко се погребва обичта,
защото я заравяш топла, жива.
Тя ражда се с усмивка на уста,
а тръгва си унила и красива...

Лутане

Към чисто огледало на душата
със болка скрита ти се взираш
и виждаш сякаш непозната...
Уж жива си, а май умираш...
Подемаш песен недопята
и се понасяш със зефира...

Сняг

Под мене и над мен се слива белота...
Дъхът ми стига клоните от сняг надвиснали...
Пристъпвам, сякаш във полята на смъртта
и уж съм сам, а чувствам хиляди орисани
снега да газят и да дирят обичта
и да се лутат в лабиринти неизмислени.....