неделя, 30 декември 2007 г.

Ласка

Косите ти ухаят на жасмин.
Ръцете ти са кадифено меки.
Потъвам бавно в погледа ти син
и сгушвам се във тебе нежно, леко...

четвъртък, 27 декември 2007 г.

За теб, Българио

Здравей! Обичам те, Българио,
нашир и длъж, навръх и вниз,
макар и често поругавана
и обладана от Азис!

Здравей! Бленувам те, Родино!
Дори и Бойко да е цар
не може да затрий Пирина
и всеки друг природен дар!

Обичам те, земя свещена!
Дедите ми почиват в теб!
За теб те ляха кръв безценна
и тук израснах аз човек!

понеделник, 24 декември 2007 г.

Прошка

Добре ли си прекарваш ти празника, предателко?
Усмихната, щастлива, очакваща внимание...
Не вярвам да си спомняш, че аз съм жив, “приятелко”
и тебе още чакам, потънал във мълчание....

Не помня колко клетви изрече ти, предателко
и точно колко пъти простих великодушно...
Макар и да те бранех от всичко аз, “приятелко”
заби ми нож в гърба и скри се малодушно...

Днес Коледа е, казват. Прощава се, предателко..
Прощава се на всички, които си обичал...
Простих ти... Весели се и радвай се приятелко...
Аз дълго ще те чакам... във теб съм се заричал....

неделя, 23 декември 2007 г.

Приятели

Защо приятелите ми стоят смълчани?
В кръга застанали около мен сега
те някак боязливо, тъжни, изтерзани
заглеждат се във мен със чувство на вина...

Защо сега след толкоз време се събраха?
Защо ли всеки носи малка свещ в ръка?
Не ми говорят, а стоят под мойта стряха...
и всеки поглед крие мъничка сълза...

Защо гласът ми негде в гърлото се дави?
Край мен е всичко тихо, нищо не шуми...
Аз просто поздрава си искам да отправя -
приятели добри, добре сте ми дошли!

петък, 21 декември 2007 г.

Празник

Отново
празник...
за кой ли път
обаче
съм сам
и единак
без теб
и просто
ми се
плаче
сам...
за теб!

събота, 15 декември 2007 г.

На празника

И тази Коледа ще бъда сам..
Елхата, да я правя ли... не зная...
Какво от туй, че празник е голям...
Нали домът без теб е просто стая...

И тази Коледа ще мине в скръб...
Протяжно ще се влачат часовете...
А празникът, към мен обърнал гръб
На друг те е поднесъл, като цвете...

петък, 14 декември 2007 г.

Безсъница

Не мога да заспя.. Година вече
нощта аз мразя.. ненавиждам
всеки залез. Ти даже не изрече
последно “сбогом” и “обичам”...

Дори като заспя, в съня оставаш...
свянът ти крие безразличност...
усмихваш се.. и даже нежно галиш,
без фалш, обида, риторичност...

Остава да заспя...Не зная колко
спокойни мигове да чакам...
не зная даже колко тежки болки
с пресъхнали очи изплаках....

четвъртък, 13 декември 2007 г.

Перпетуум мобиле

Каква е тази мъка черна..
Като змия увива се
около мен...Жена неверна
във мисъл черна скрива се...
Безсмислен ден... Една латерна,
един момент изтрива се...
и се повтаря пак. Във черна
нощ. Мъртвецът жив опива се
от ласката ти лековерна...
И пак си ти... жена неверна..
Оставяш ме... отиваш си..

Вечният въпрос

Кому
си нужен,
питаш се
и смисълът
какъв е...
дошъл си
гол
и топъл
а
в голота
студена
тръгваш си...

сряда, 12 декември 2007 г.

Сръдня

Със теб отново разпърдяхме грънците
и фръцна се – обидена госпожица...
Прибра си куклите и после звънците,
езикът ти бе цепнат, сякаш с ножица...

вторник, 11 декември 2007 г.

Присъда

На Нова година
в нула часа,
стрелките
на нула
са тъжно
бесило...
закачват
съдби и
обесват мечти
и спомени връщат
за било – не било ....

понеделник, 10 декември 2007 г.

Коледно очакване

Изпънати, чаршафите червени
за теб потръпват в Коледно очакване...
Жадуват за косите разпилени
в злато. За страстите ти необяздени...

неделя, 9 декември 2007 г.

Черно

На гробището на изтребените чувства
е тихо.... Прикленалите сенки в черно
безмълвно вият и спомени разкъсват...
И ти си там и аз, но поотделно....

събота, 8 декември 2007 г.

След раздяла

Ще си заминеш..
Може би ще е студено...
Оловно-черните главни
в огнището
на край ще замиришат...
Болезнено и неопределено...
Като стърнище
есенно
душата ще пустее
и ще извика
тихо
в мрака
твойто име...
в последен
дъх,
жадувайки
за капка обич
и надежда.....

Онова момче

Ти помниш ли го онова момче,
което вярваше в мечтите бели?
И кой ли те излъга тебе , че
в небитието те са отлетели...

Ти помниш ли го онова момче,
което носеше за теб звездите?
Виж, времето като поток тече,
загасвайки в небето светлините...

Забрави ли го онова момче,
което се закле на теб във вярност?
Или подобно плюшено мече,
захвърли го с премерена коварност....

сряда, 5 декември 2007 г.

Оттровно причастие

Дойде през есента на мойто щастие
и тръгна си със зимата сурова.
Мигът блажен за мене бе причастие,
преди да вкуся твоята отрова...

Иди се

Иди. Разбрах го - всичко свърши се
и не настана чаканото ново чудо...
а поривът в синкоп прекърши се...
обезумялото сърце препуска лудо...

Иди. Разбрах го - всичко отлетя...
и не изгря наново ведрото ни утро..
дори не знаеш, как ме заболя...
и как разкъса се душата ми отвътре...

понеделник, 3 декември 2007 г.

Тогава

За тебе всеки мой акорд е песен
и всеки стих лирична е поема...
Не сподели живота ми нелесен -
животът ти протече в друго време...

За мене всеки поглед твой е радост
и всяка твоя дума е награда...
И от усмивката ти лъха младост..
А с любенето сторихме обряда...

За нас онази нощ бе миг преломен...
И всяка наша ласка бе прозорец,
отворил се за нечий бъдещ спомен,
на някой скитник клет и безпризорен...

*****

Аз толкоз дълго чаках, за да те открия...
През всичките страни световни минах..
Но нигде не намерих като твоята магия
и само тебе скъпа аз обикнах....

Не си отивай, обич моя

Не си отивай, обич, моля те!
Не си отивай в утрото мъгливо...
Нима напразно толкоз чаках те
през дните, оцветени в сиво...

Не си отивай, моя обич, спри се...
Не ме прегръщай нежно ти за сбогом..
Не си отивай, че сърцето къса се...
И не остава в него капка огън...

Недей

Ти неизлъганите остави на мира..
Не ги оплитай в тънките си мрежи.
От тебе суета и похот чер извира.
Недей разбива чуждите надежди...

Неопетнените недей в капан улавя...
Не ги превръщай във завоевания.
Надежда и за миг недей им ти оставя,
за да не тънат после във страдания...

Ти неизлъганите остави на мира..
Не ги изпепелявай посред нощем..
На чистите недей разбива ти всемира,
че аз по тебе много страдам още...

неделя, 2 декември 2007 г.

Ритуално

С неспирните ти хиляди претенции
да се наложиш като супер личност,
ти, скъпа мила моя не усети ли?
Обряза тънко мойта поетичност...

събота, 1 декември 2007 г.

Истина

Застанал между хиляди разпятия
във търсене на своето блуждая...
Светът обърка своите понятия,
къде начало е, къде е края....

Равносметка

Изнизаха се три по триста дълги улици...
И вечер ли по тях аз някога съм минал,
или прегръщах само тъжни скитници,
та като скитник и животът ме подмина...

петък, 30 ноември 2007 г.

Обреченост

Порочна си... Защо тогава плака?
С порока, или с мене се сбогуваше?
А може би със онзи, който чака?
Не скъпа! Само мене ти бленуваше!

Бленуването, беше много кратко,
защото друг ме чакаше тогава.
Целувах те в захлас и беше сладко,
но тръгвай си сега, ще те забравя!

А погледа ти леко се размаза....
Усети с нежност устните изпръхнали
и как потънах в топлата ти пазва,
целувайки зърната ти настръхнали...

В ухото ми, ти шепнеше "Обичам".
Крещеше в тишината ми екстазно.
По кожата с езика си те сричам.
Оставих всичко в тебе безизказно.

А помниш ли викът ни на блаженство,
на сливането толкова божествено...
ний двама бяхме просто съвършенство...
от лудост и от болка най-естествени...

Аз помня всяко чувствено дихание.
Телата ни в оргазмена завършеност.
Целувките избухнали в признание,
на всяка част по тялото в довършеност!

Замряхме във прегръдката последна...
Сърцата ни ведно се бяха сраснали...
Аз бавно във очите те погледнах
и сетне бавно се отпуснах сладостно...

Марин Ташков - Кремена Стоева

Последна зима

Небето днес е тежко и оловно
и слънцето дори е отпътувало...
А вятърът единствено гальовно
нашепва ми за времето бленувано.

По тъжните оголени върхари
и скелетите черни на дърветата,
подобно на проклятия прастари
се носят сцените на битието ни....

По жиците, унилите врабчета
премръзнало отронват празни думи...
А ние, сякаш в песен неподета
посяхме празнотата помежду ни...

четвъртък, 29 ноември 2007 г.

Обичах те

Обичах те наравно с тишината
и жалостните писъци на чайките,
с дълбоките прегръдки на водата,
с утробите обичащи на майките...

Обичах те с онази дивна ярост,
вълните що върху скалите хвърлят.
И с нежност и нега. Във мене звяра
корички чакаше да му подхвърлят..

Обичах те и още те обичам...
И нежели пред себе си погледна
аз само твойта сянка виждам...
Оставаш ти и първа и последна...

Стопли ме

Жаравата на обичта изтлява...
Студено е... Ела ме прегърни...
Дори луната вече не изгрява...
Обичам те! При мене остани....

Пробуждане

Подобно на изплуващ от упойка
контурите ти някак си долавям....
А може би греховната припойка
на спомените със душа улавям.....

Годините изминали къде са?
Защо ли нищо няма в паметта ми?
Ти ураганно някак ги отнесе
онези спомени за обичта ни....

сряда, 28 ноември 2007 г.

Ваятелят

С най-фината четка плътта ти рисувам.
Извайвам ти формите съвсем по давидовски...
Аз вая, изписвам и с тебе флиртувам....
и в тебе се втурвам почти сатанински!!!

Слепецът

Аз слепешката търсех те в мъглите..
От векове навярно сам - самин се скитам...
Отдавна спрях да отброявам дните
И на живота книгата да препрочитам...

Аз погледа ти търсех сред звездите
И образът ти виждах в земните кристали...
С прохладата на извори непити
се носех на крилете на безброй мистрали....

Аз слепешката търся те във мрака...
Несретник клет, тъй сам навеки се обричам...
Надеждата единствена те чака,
За да ти каже колко много те обичам...

Ре-метаморфоза

Окъпана в сълзи е пеперудата,
защото се превърна пак в гъсеница.
Тя, милата повярва във заблудата
на феята. Онази бе изменница.....

вторник, 27 ноември 2007 г.

Мигновение

Дори, когато само в кратък миг,
се върне плахо, нежно обичта,
душите ни надават страстен вик
и бурно сливат нашите сърца...

Последно сбогом

Е, казах “край”! Нали това желаеш.
Пак аз го казах май наместо теб.
Ненужно е въобще да се терзаеш.
Главата горе! Весело напред!

Сега е лесно. Можеш да възкръснеш.
Със мене ти комай попадна в ад.
Е, да. Ще спреш поне да ме разкъсваш
и просто ще намериш някой млад.

Отивай си. Недей да се обръщаш.
Ти тъй и тъй сърцето ми разби
и другиго сега със жар прегръщаш.
Не се обръщай. Просто забрави....

Последна изповед

Когато за последен път се изповядвам,
Момент преди настъпването на Мига,
Не зная Бога ли аз просто ще зарадвам,
Или за мен ще тъне в скръб Света!

неделя, 25 ноември 2007 г.

Хищница

Снегът под прозореца вече се трупа...
Измрзънал треперя навън изоставен...
До мене се валят вече няколко трупа,
а хищникът в тебе все още е гладен....

*****

- Обичам те! – ти казах аз.
- Да, зная! – ти отвърна...
- И ще се върнеш ли у нас?
- Да –каза- ще се върна!

- Ще ме прегърнеш ли в захлас?
- О, да! Ще те прегърна!
- И твой ще бъда само аз?
- При друг не ще се върна!

- Защо си тръгваш в този час?
Защо си толкоз скръбна?
- Прости ми, мили! Просто аз
душата си обърнах....

събота, 24 ноември 2007 г.

След полунощ

Часът при теб е два,
А тук е още вечер...
Открадната в нощта
От мене си далече...

Измисляш правила,
Но аз посвикнах вече
И твоята игра
В пороя ме повлече...

Очаквам те сега,
Тъй както ми се врече
В нощта да си до мен
И нивга по-далече!

Сън в златно

Нежна и прелестна фея
Сънища златни сънува –
Някой танцува със нея,
Някой със нея флиртува...

Някой насън я прегръща,
Някой със страст я целува,
Тя със ръце го обгръща
Тя от света го ревнува...

Гледа я в унес захласнат,
Тя във очите му плува,
Стиска ръцете й страстно,
В нея сърцето лудува....

Вече събуждай се скъпа.
Стига насън ти палува.
Утрото в слънце те къпе –
Твоят любим те целува!

петък, 23 ноември 2007 г.

Тихо

Тихо заспивай, обич най-сбъдната!
Тихо заспивай и дълго сънувай...
Тихо събуждай се, страстно усмихната,
Тихо замислена мене бленувай....

Очаквам те

Не те ревнувам, но болезнено ми липсваш,
Тъй както слънцето цветята нощем дирят...
Безчетни огнени слова в сърцето ми изписа...
Изгарят ме, треперя и дъхът ми спира...

Не те ревнувам, но безумно те желая,
Подобно облак насред жареща пустиня...
Тъй както ангел, предвещаващ края...
Очите ти живота ми обагрят в синьо...

Не те ревнувам, а безкрайно те обичам,
А дните ми от тебе само са пропити...
Аз името ти със любов дори наум изричам...
И с трепет чакам те да се завърнеш ти...

четвъртък, 22 ноември 2007 г.

Целувка за събуждане

Ти преди малко кротко си заспала,
а вече искам утрото чрез теб да ме погали...
Да ме събудиш със целувка на кафе-марсала..
Нима е много мила? Не, едва ли....

Дар

Сърцето ми - слепец безпомощен се лута
и търси те из кътчетата тайни на душата,
а ти намерила най-малката пролука
във дар си ми донесла Светлината.....

сряда, 21 ноември 2007 г.

Без теб, любима

Ти вятър си потаен, нощен, нежен,
а аз дърво, с листа жадуващи да ги погалиш.
Над мен е Месецът нащърбен, тъжен
свидетел ням. Звездите чакат да поставиш
началото на следващия ден...
любима...

Жадувах аз за погледа ти теменужен,
а ти дойде в плътта ми отпечатък да оставиш.
Ако изчезне ще се чувствам аз ненужен...
Не можеш ти дори да си представиш...
без теб за мене няма ден...
любима...

Молитва

Печално тиха е смълчаната ми стряха
и звуците в дома ми изчезнали са сякаш...
Единствено в ушите бунтува се страхът,
че ще си тръгнеш тайно и без да ме дочакаш...

Аз дълго, унизен, на колене се молих
Отровният си шип от мене да извадиш...
Не случи се, уви! И всичко, дето сторих
Дори не зърна ти. Но можеш ли забрави

онази песен тиха, душите ни запели,
сред нощните копнежи люляли сетивата?
Телата страстно-морни във паяжина оплели
проблясващият меко зародиш на зората.....

вторник, 20 ноември 2007 г.

Осъзнаване

Когато обичта си ти към мен признаеш,
потърсиш ме и не откриеш спомен,или мисъл,
тогава простичко ще осъзнаеш,
че не от теб, а от света съм си отишъл....

Онази нощ

Ти помниш ли онази зимна нощ,
Когато топлият ти дъх ми галеше лицето
И сгушена във мен като гаврош,
Разхождахме се двама бавно край морето...

А помниш ли, как спряхме се внезапно
И колко нежно ти ми се усмихна?
А после колко сладко - неочаквано
Ти устните си в моите притисна....

Теменужени очи

Във твойте теменужени очи
Незнайно как, аз всеки ден пропадам...
Дори, когато си наблизо ти
Аз всеки нежен поглед твой изстрадвам...

През твойте теменужени очи
Единствено ми обичта говори...
Сияйни, като слънчеви лъчи,
Сърцето ми способни да отворят...

Без твойте теменужени очи
Оставам сам в тъга и разкаяние...
Ела при мен и нежно ме гушни...
Спести на двама ни това страдание...

*****

Лисицата обърна се и тръгна...
Назад дори тя поглед не отправи.
И даже и окото й не трепна,
Когато своя Малък принц остави...

понеделник, 19 ноември 2007 г.

На сбогом

Защо за сбогом ти “обичам те” ми каза?
Нима с “обичам те” със мене се разделяш?
Не е ли по-добре на сбогом със омраза
животът свой със мен да не споделяш....

Празно

Онзи
син пуловер
плаче...
захвърлен
там,
където го
остави....
За тялото
във него
аз
откачам...
усещам
аромата
на цигара....

Забрави ме

Недей си спомня първата ни среща
със сенките притулени във мрака...
И забрави ръката ми гореща,
която твоята ръка все още чака...

Недей си спомня за онази нощ,
За мъничко пресекнала дъха ни...
Останахме без сили и без мощ,
Тогава ти душата окова ми....

Недей за мен си спомня, забрави...
Нерационално е със мене да останеш...
Но обичта в сърцето ми скърби
И моли се, дано не ме забравиш....

Последно

Приседнал между релсите студени
очаквам влакът ти през мене да премине...
и нищичко да няма веч от мене,
тъй както обичта ти си замина...

Разкъсан и разхвърлян на парчета,
покой духът ми няма нивга да открие...
Романът ни непочнат, непрочетен
дано във нечие сърце се скрие....

неделя, 18 ноември 2007 г.

Събуждане

Сърцето си заключих в малка нежна роза,
поръсена със свежи капки бисерни...
А всеки бисер спомен е...
За двама ни, за теб за мен...
За нощите със теб, орисани
в олтар свещен да сторят топлото ни ложе....

Добрутро, моя обич....
Поднасям ти сърцето си....

събота, 17 ноември 2007 г.

Опитомена

Защо ли тъжна е сега лисицата,
Застинала сред нощната пустиня хладна,
А погледът разплакан вятърът разпитва
Да й разкаже скритата си тайна...

Защо ли тя се взира към вселената?
Натам, където петънце проблясва.
Където Принцът се отправи за последно,
За да изпълни своята обязаност...

Защо ли тъжна е сега лисицата,
Дали и тя ще да се слее със змията?
Дали ще стигне синята Вечерница,
Та да прегърне Принца в свободата...

Стига ми

Кажи ми, искаш ли да ме почувстваш,
когато пулсът ми и твоят пулс във теб се сливат
и с жадните си клетки да поемеш
изсипващата се от мен във тебе сила...

Кажи ми, искаш ли в очите теменужени
подобно птица със криле разтворени
да се зарея аз и времето да е ненужно...
И да целуна устните притворени

в захлас. И да остана в твоя плен сега, завинаги
притиснал се към тялото ти топло и настръхнало...
да няма днес, да няма бъдеще, да няма минало,
да чувствам пулсът си със твоя слят, на мене стига ми...

петък, 16 ноември 2007 г.

Върни се

Не знаеш, колко тихо е сега у нас...
а само преди ден смехът ти
и сребърният звън на мекия ти глас
докосваха ме сякаш с пръсти...

Не знаех, колко пусто е у мен
и как кънти у мене тишината...
Оставах омагьосан и във плен
от твоя нежен ромон на словата...

А знаем ли, дали отново някой ден
ще се събудим на кълбо оплетени…
Дали очите ти ще пият мен
и ще пулсират пръстите ни сплетени...

четвъртък, 15 ноември 2007 г.

Очакване

Кога дойде, а колко бързо си отиде....
Сърцето ми във синевата топла на очите ти потъна...
А аз стоя и кротко чакам да те видя,
На рамото ми да заплачеш, когато нежно те прегърна...

По устните си чувствам още твоето червило
И капките солени на сълзите ти по мойте длани....
А мигличка една във ризата ми плахо се е скрила,
За да напомня, че реалност още е съня ни....

Кога дойде, а колко много време мина...
И сякаш цял един живот били сме неразделни...
А всеки следващ миг подобно на година
тежи. Обетът е горчив, дано останем верни....

вторник, 13 ноември 2007 г.

Среща

Дали ме срещна ти, или пък аз те срещнах
и кой във нас запали искрата на страстта?
А може би дойде в мига, когато те погледнах,
или пък съм те носил във моята душа?

Дали дойде за дар – душата ми да стоплиш?
А може би дойдох за да те укротя?
Очаквах те в съня към мене да пристъпиш,
сега до мен вървиш по бялата земя....

Не искам да си тръгваш, не искам да те губя!
Не мога да приема, че утре ще съм сам!
Не искам да живеем сред мъка и заблуди,
А нежно да те любя, да бъдеш моя храм!

понеделник, 12 ноември 2007 г.

Зима

Сред снежната унилост на безветрието,
с протегнати като на хищник нокти-клони
изсъхнало дърво на целомъдрието
на обичта ни славея прогони....

Посвещение

Усмивката ти -
като прашен лунен лъч
във храма мой
на тишина обречен...
Копнежът вечен –
вълчи вой
сред шум и врява и след глъч
нашепва, че си моя ти...

Студена лунна светлина.
Звезди във облаци завити...
И малка капка топлина
по устните ти бляска скрито...

неделя, 11 ноември 2007 г.

Присъда

Убихте присмехулника...
Осъдихте Света
на смърт.....
чрез тишина....

петък, 9 ноември 2007 г.

Пощади ме

Убий ме, моля те!
Не ме измъчвай повече...
Душата ми
подобно гълъб
със крило прекършено
в праха се валя...
И стъпките ти
като стари спомени
в паноптикум
несвестен,
в лудешки бяг
безумно обикалят...

Убий ме, моля те!
Аз не издържам вече
на самотата
и на болките разкъсващи...
и на терзания раздиращи
от любовта,
обет един недоизречен...
Убий ме, моля те!
Убий ме....

четвъртък, 8 ноември 2007 г.

19

Деветнадесет пищни сирени
В деветнадесет стари пристанища
Деветнадесет дни ме омайваха
Да откраднат душата ми страдаща...

Деветнадесет нимфи в нозете ми
Деветнайсет венеца оставиха
Деветнайсет девичи обета
Те за моята обич предлагаха...

Деветнадесет сълзи проронени
В деветнадесет гроба раззинати
С деветнадесет скътани спомени
Твой оставам, любима. Завинаги...

Ти пак си я видял

Разказа ми, че пак си я видял...
И тя, отново приказно красива
за теб изглеждала. Не би повярвал
и за миг, че е без теб щастлива...

От влага тънка погледът ти замъглил се....
Останал си изправен, горд и сякаш от гранит,
ала сърцето ти предателски разбило се.
Не си помръднал, все едно в земята си забит...

А тя обърнала се е да те погледне...
И сякаш вряща лава станът твой изпепелила...
Душата озарила се – не ще е за последно!
Да скоро, много скоро ще се върне твойта мила!

В деня на твоето рождение

Денят на твоето рождение
изпълва ме със болка режеща
за чезнещите мигновения.
И нигде не намирам аз убежище...

В деня на твоето рождение
душата си зад сто врати заключвам,
останал сам и в тягостно униние,
в очакване на чудо да се случи...

Във този свиден ден на твоето рождение,
затворен в саркофага на молитвите,
наум изричам и крещя едно желание –
да дойдеш и да ме спасиш от мъртвите...

Защото просто те обичам

Защото те обичам
прощавам ти
за всичките безсънни нощи..

Защото те обичам,
аз всичките обиди на земята
ще преглътна...

И цяла вечност да те няма
със трепет ще те чакам,
защото много, много те обичам....

Защо, приятелю

Защо така посърнал и отчаян си приятелю
и горест и печал в очите се четат?
Дали защото мислите – безмилостни ваятели,
на спомена за нея дават кръв и плът?

Защо ли призоваваш ти смъртта приятелю,
а сълзите напират и не щат да устоят?
Дали защото викаш я ти твърде настоятелно,
или защото Тя не следва твоя път?

Недей! Поспри за миг! Послушай ме приятелю!
Очите й прекрасни ще те успокоят!
Нали не си забравил ръцете обаятелни,
усмивката й нежна и топлия й скут!

Последните сълзи

Последните сълзи на сцената
са огнения ми катарзис,
изместил надалече времето
на тъй бленуван, чист оазис...

Последните сълзи на сцената
с праха, полепнал по декорите
във амалгама непреходна те
спояват самота с умората...

Последните сълзи проронени
в живота ми, за теб останаха...
а чувствата от завистта прогонени
сред спомени среднощни страдаха...

На летиси

Как искам да изплача
мъката си аз приятелко
на рамото ти женско!

Макар и непозната
топло, състрадателно
да ме прегърнеш нежно...

Духът си аз да укротя.
С усмивка примирителна
аз мъката да спотая

и обичта стремителна
в сълзите си да осветя.
Бъди ми ти хранителница....

свята, чиста...

Ако не се завърнеш

Ако не се завърнеш
Светът ще спусне черното си було
и изгревът ще се превърне в тъжен спомен...
Студени тежки ледове ще се натрупват в мен,
към мен насочено ще бъде черно дуло,
ако не се завърнеш....

неделя, 23 септември 2007 г.

Съзерцание

Не мога да ти се наситя да те гледам
в съня отпуснала на моята ръка глава.
Клепачите ти млечно бели да целувам
и галя меката ти свилена коса.

Заслушан в дишането твое равномерно
аз сдържам своя дъх с боязън да не те събудя,
и да не би сънят ти лековерно,
неволно, без да искам, да прокудя!

Не мога да ти се наситя да те имам,
защото жадно, чак до болка аз те любя!
И цяла вечност на ръката ми любима
заспивай сладко в аромат от люляк.

Желание

Как искам да заровя аз лицето си
В ухаещата ти на ябълкови цветове коса
И да притисна устните ти в устните си,
Целувайки полепналата от нощта роса.

Да слея тоновете на сърцето си със твоите,
Редейки волни химни във лудешки бяг,
За да преплуваме един до друг въртопите,
Достигайки заветния ни сетен бряг.

И как отново искам във обятия
На нежните като крила ръце,
С изострени до болка възприятия
С любов да сгрея твоето сърце.

Дъждовна песен

Дъждът гальовно ми нашепва песен,
приспивайки ме с капките си тежки,
за златните листа на тъжна есен,
понесени във буйни въртележки.

Как двама по килимите пастелени
от пурпурно – златисти мокри листи
вървим спокойни, пръсти здраво вплели,
един за друг щастливи егоисти...

Завинаги

Аз никога не ще предам за миг един дори
най-светлата и чиста наша обич!
И нищо, че от крясъкът на първите петли
до късна доба мъката затяга своя обръч!

Дори на огнен кръст да ме разпънат
и с огнено желязо очите ми да избодат,
аз клетвата ни обща няма да низвергна,
защото зная, че не ще ни разделят!

Защо

Защо?! – попита вятърът.
Защо?! - изплака славеят.
Защо?! – посърна слънцето.
Защо не е до теб?! -
изграка тъжно враната.

Защото я откраднаха... -
отвърнах.

Сънувай ме

Сънуваш ли ме още моя обич?
На рамото ми ти глава облегнала
И кротко галена от лунен лъч...

За мене ли обич моя пак мечтаеш?
Как в капки топъл летен дъжд
От моята целувка ти политваш...

За мен ли сънената ти усмивка грее?
Сънуваш ли преплетените ни тела
Потръпващи в безкрая как се реят....

Или сънуваш, как в тъга безспир се луташ?
Как в тишина зловеща и във черен мрак
Самотна и покрусена без мен се скиташ...

Обичам те! Сънувай ме любима!

Сянката ми бяла

Не виждаш ли във мрака сянката ми призрачна и бяла,
полегнала на старата ожулена китара, край огъня захвърлена...
Жадуваща за ласките на песента и лунна бледа светлина, заляла
тъмното море с милиард звезди-светулчици навред разхвърлени?

Не виждаш ли пред изгрева как сянката ми сгушва се
в ухаещите нежно и затрогващо жасминови божествени селения
и как дъхът на моята молитва, като слънчев лъч промушва се,
изписвайки по нежната ти плът платна на моите изпепеляващи видения?

Не виждаш ли? Очите ти все още неразсънени, полека изгрева попиват
и търсят сянката ми призрачно притулена и бяла де се рее....
Блестящите по розите сълзи след тежка нощ поемат своя дълъг дневен път,
изтръпнали от страст, дано на обичта ти слънцето да ги огрее.....

Самотният вълк

Самотният вълк единак
във гората бетонна се скита
и сянката сива и тъжна прелита
над ъглите каменни сред моторния бяг..

Самотният вълк единак
крие своята тайна жестока
под трева от желязо висока,
в езера от стъкло пълни с мрак...

На върха на високата кула изправен,
към луни от неон долу някъде в нищото
бляскащи, той отправя отчайно – раздиращо
своя призивен вой от гърдите протяжно...

Самотният вълк единак
със сълзи във очите към асфалта полита обречен,
за да срещне кошутата своя след сблъсък предречен...
за да бъдат те заедно пак.....

Душата ми

Душата ми - изстинало и тъжно пепелище,
Осеяно със сенките на свидните ми спомени.
Как пламъците топлещи от нашето огнище
От ледени дихания зловещи са прогонени...

Душата ми – неплодна и изгаряща пустиня,
В която само вятърът със вой безспир се носи...
Жестоко слънце в плам огрява пустата картина
На обичта, душата моя що безкрайно проси...

Душата ми – очакване всемирно и безкрайно,
Към теб и твоето завръщане до сетен миг загледана.
Сърцето ми за теб до гроб ще бие всеотдайно!
Върни се обич скъпа моя свята, ненагледна!

Пенелопа

Загледана в екрана син немигащ,
подобно във прозорец – синева,
очакваш следващия ден пристигащ.

И недоспала ти очакваш своя Одисей
Да се завърне и с прегръдка топла
Сърцето ти да стопли със “Здравей”!

Но вместо Одисей при тебе чужд се връща...
И чужда сянка на лицето му играе...
Отново си сама в студена, чужда къща...

И пак очакваш своя Одисей...

Омръзна ми

Омръзна ми от низки страсти и от мерзост.
От нескончаеми сплетни и от двуличие.
Аз нивга няма да прекърша свойта дързост,
а само ще ви гледам с безразличие!

Недейте иска друга и незнайна аз да любя.
Нима и капка жалост нямате в сърцата си?!
Нима и нейната душа е нужно да погубя
тъй както умъртвих аз сам душата си?!

Отколе речено е, че веднъж обичаш
и сал веднъж сърцето си във дар принасяш.
В една единствена ти можеш да се вричаш
и нейната любов във гроба си отнасяш!

Пестете хулите и думите язвителни.
Аз красотата във сърцето си заключих.
Останали са миговете ни пленителни,
надеждата, че обичта ни не приключи!

Жадувана

Любима моя клета, недолюбена...
Ухайна моя роза неоткъсната,
Очите ти в покруса са забулени,
Душата ти във хищни нокти стисната.

Любима моя вечна, непрежалена,
Ликът ти свиден в мрака лятно слънце е.
В душата ми от мъката прежарена,
Усмивката ти хладен нежен ручей е.

Любима моя, нежна и единствена,
Любима моя, трижди блян бленувана,
Дали ще бъдеш сън, или пък истинска
За мен навеки ще си най-жадувана!

Нежна нощ

Нощта е нежна като лятна теменуга,
осеяна с плеади от светулки златни.
И двамата притиснати един до друга
се сливаме с божествената необятност.

Със вятърния шепот сред листата
и на щурците одата неповторима,
в олтара твой полагам си душата
завинаги да бъда с теб, любима!

Не ме е страх

Не ме е страх да изгоря любима,
ако връз пепелта на моите терзания
сълзите ти изпишат твойто име...
за последно...

Не ме е страх на камък да обърна
душата изнурена и изстрадала,
ако с това при мене ще те върна...
отново...

Не ме страх орли да изкълват очите ми
ненужни, тебе щом те няма,
ако това ще върне нявга обичта ни....
завинаги...

Защо

Защо с омраза ти на любовта отвърна?
Нима не помниш клетвите, момиче!
Защо във мъка ти живота ми превърна?
Не ти ли стигна моето “Обичам те”!

Защо послуша тежки, чужди хули?
Нима сърцето си за тебе не разтворих!
Кажи, сърцето твое воплите ми чу ли?
Видя ли бездната в която ме затвори!

Как искам да живея

Как искам да умра о, Господи!
Измъчената ми душа ранена,
в терзания и язви преизподни,
покоя да намери укротена!

И нито час не искам да живея
в безкрайните ми нощи подивели
от страстни спомени за нея...
за всичко що сме двама преживели!

Ах как бих искал с нея да посрещна
и изгрев морски, и на вятъра повея!
И ако Господи ти пак ни срещнеш,
аз нека с нея до смъртта си да живея!

Кажи

Кажи, защо така безкрайно те обичам?
Защо, когато само спомня си за тебе
сълзите ми сами започват да се стичат?

Нима не можеш за секунда да усетиш,
как мъката ми покрай теб прелита
и връща се като премръзнал скитник?

Кажи, ще ме прегърнеш ли ти топло и гальовно?
Душата ми да утешиш изстрадала и клета,
или ще ме оставиш сам със чашата отрова?

Кажи, любимо мое нежно цвете!

Икона

Луната с пръсти от седеф изплетени
рисува устните ти кърваво-черешови
и тънките ти вежди от гайтан оплетени.

Със мекотата на икона зографисана
и светлосенки от ковано тежко злато,
ти моя обич си за красота орисана!

Отпивам със очи в захлас притворени
на твоя свиден образ еликсира нощен,
а сетивата ми за тебе само са отворени...

Подобно пред жрица пред тебе коленича
и сякаш в транс изпаднал ти повтарям -
Навеки ще съм твой! Обичам те, обичам!

Газела

Походката ти като галена от вятъра тръстика
и силуетът ти на тичаща в саваните газела,
най-свидни спомени отново в мен извикват.

Ах, колко приказно красиви са очите ти кошутови,
зареяни нанякъде далеч в незнайно бъдеще!
И колко пъти виждал съм ги блеснали във утрото...

Обичам те! Сред болка и сред дяволски терзания
със огън аз изпитвам любовта си!
Със огън и с несекващи за миг страдания!

Обичам те! Обичам те до смърт, възлюбена!
Обичам те до сетен дъх, до гроба чак!
Обичам те и знай – за мен не си изгубена!

Молитва

И в тази сетна нощ ако заспя,
сред песни на щурци заслушано,
във слънчевото утро след съня
ще чакам пак да си до мене сгушена.

Заляла е прекрасната коса
атлазът мек на одъра любовен
и като ситни перлички роса
проблясват спомени от твоя спомен.

Усмивката ти сънена дори,
когато нося ти кафето ароматно
не може никой друг да ми дари...
и с никой друг не ми е тъй приятно...

Но ти уви до мен не се събуждаш
и всяко утро страстно аз се моля
надеждата от мен да не прокуждаш,
да се завърнеш и да бъдеш моя!

До другия живот, любима

Във гробницата тясна на скръбта
зазиждам миговете с теб несбъднати
и с пепелта на жарките слова
застилам вечния си одър трънен.

До другия живот, любима...

Болката

Отново ме разкъсва тази остра болка!
Душата ми на осем буйни коня е разпъната
и на парченца се разкъсва малки, малки...
а нощите ми в преизподня са превърнати!

Прозорците затулих светлината да не влиза!
Очите си избодох да не виждам празнотата!
Мълчанието аз превърнах в своя ризница,
но болката е в мен – раздира ми душата!

За мене милост няма, ни покой намирам!
В главата ми отекват гласове и спомени!
И всеки следващ миг за миг умирам....
възкръсвам – пак умирам! Тежко, монотонно

се нижат дни и нощи сякаш омагьосани...
Подобно въглен жив сърцето ме изгаря!
А мислите ми тежки – вещици орисани
със твоя свиден лик единствено отмарят...

Мъжки сълзи

Сълзите трудно идват в мъжките очи.
За мъничко. И бързо си отиват.
Ала в душата ни остават те бразди,
В които мъката ни да попива.

В коравите обветрени лица,
Зад погледите ни така сурови
Сълзите греят сякаш са слънца,
Разкъсали на болката обкова.

Сълзите мои не дочака ти.
Напусто някак аз пролях ги.
Отнесе времето несбъднати мечти
И като вятър разпиля ги...

Самота

Седя самотен.
И само червеят на мъката
пробива хиляди тунели
в душата ми изстрадала.

Редя във ъгъла
на разума си пасиансите -
желания и спомени
към теб отправени.

Обръщам времето
от болката възкръснало
с лице към себе си –
да се огледам

в бездната на
на мислите ми черни.
За да открия образа,
непрежалимия,
любима!

Под дъжда

Как искам да те любя под дъжда!
Кристалните сълзици на небето
И капчиците страст на топла жажда
Да заблестят в цветята на полето!

Как под дъжда аз жадно ще те любя!
Притихналите славеи ще слушат
Дъхът ни полетял като на люлка
Във облаците нежно как се сгушва!

И как не искам аз дъждът да спира!
Защото ако спре ще те загубя!
Не искам обичта ни да умира,
А вечно под дъжда аз теб да любя!

За сбогом

Плачете със моите сълзи приятели
И мъката моя да стиска гърлата.
Молете се в мрачната нощ за душата ми
И в чашите с вино давете тъгата.

Скърбете по мъжки, пестниците стиснали
Изпращайки брата с въздишка, за сбогом.
Проклинайте силите мене орисали,
Разпалвайки в мене любовния огън.

Аз чашата вече изпих и е време
След вятъра леден да тръгна към края.
На плещите свои със своето бреме.
И с нейния образ да стигна до рая!

Лятото

Пристъпва лятото осиротяло, тъжно,
А слънцето жадува твойте ласки топли.
Как всичко някак стана изведнъж дъждовно
И вятърът те търси с жални вопли.

Морето сякаш е оловна тежка сянка,
Надвиснала зад облаците от гранит
И само споменът за твоята осанка
Единствено проблясва тук за миг.

Пристъпваме със лятото осиротели,
Събрали в нас на месеца сълзите
И спомена за две тела оплели
В едно морето и звездите.

Малкият принц

Не ме ли помниш?
Аз бях твоят Малък принц,
А ти – Лисица неопитомена.
Ти каза: ако ме опитомиш,
Единствен ще си в цялата вселена...

Не ме ли помниш?
Аз бях твоят Малък принц,
А ти – прекрасна нежна Роза.
Отгледах те, докато разцъфтиш
И пазех те от всякаква угроза...

Защо си тръгваш?
Няма ли поне за сбогом
Ръката си към мене да протегнеш?
Да ме прегърнеш. Може би да спреш...
И да ме изгориш в любовен огън!

В легло от рози

В легло от рози най-ухайни,
Прекрасната ти свежа плът
Разкрива всички свои тайни.

Отдаваш топлото си тяло.
Поредният незнаен войн
Пресича твойто ложе бяло.

И после пак сама във мрака,
В легло от рози най-ухайни
За мен ти плачеш и ме чакаш...

Дори не знаеш

Дори не знаеш колко страдам
И колко пъти аз душата си прегризвам.
И надали и себе си ще изненадам
Ако призная – още те обичам!

Дори не знаеш в колко дълги нощи
На скута ти главата си отпускам.
И надали ще разбереш изобщо,
Че ти сърцето ми не си напускала!

Обичам те

Дъхът ми пъпли по гърдите ти напъпили
И сладък мирис гали сетивата ми.
Изпивам устните ти топли и изпръхнали.
Ръката ми потъва във косата ти.

И капчица по тялото девичо
Със блясък перлен в мрака бял проблясна.
И всичко стана някак по-различно.
Възторжена вълна във теб ме тласна.

И сляхме се в обятието общо.
Невиждащи, задъхани, нечуващи.
Изпълнили чистилището нощно
С крила на пеперуди пърхащи.

И светлина, и блясък и безумие!
Докосване и сливане трептящо!
Изтръгнат вик и сладостно стенание
И две сърца в едно туптящи!

Като в картина на Дали

Прелиташ във съня ми като чайка бяла
с крила обгърнала морето юлско.
Като в картина на Дали.

И нереално тих е там светът застинал
в бездънните очи на костенурка.
В душата ми вали...

Немеещ смазващ звук на корабна сирена.
Откраднати са всички живи краски.

Без теб боли!

Последно

Дори сърцето ми да спре,
Дори навеки да изчезна,
Душата ми на твоя праг
Ще спре и плахо там ще влезне.

Не я изпъждай ти, недей.
Тя кротко в ъгъла ще седне,
Ще каже тихичко “Здравей”
И тихичко ще си излезне.

Ела в съня

Ела в съня и прегърни ме.
И нежността на твойте устни меки
По устните си нека да усетя.
Стопли сърцето ми премръзнало
И то ще се разтвори като цвете.

Седни до мен и погледни ме.
Очите ти дълбоки на кошута
Ще загасят беснеещите клади
Изгарящи безжалостно душата ми.
Пощада!

Ела в съня и прегърни ме.
Макар неистинска и ефимерна
Ще впия устни в твойте устни!
Ще те пленя във моите обятия,
И вече нивга няма да те пусна!