неделя, 23 септември 2007 г.

Съзерцание

Не мога да ти се наситя да те гледам
в съня отпуснала на моята ръка глава.
Клепачите ти млечно бели да целувам
и галя меката ти свилена коса.

Заслушан в дишането твое равномерно
аз сдържам своя дъх с боязън да не те събудя,
и да не би сънят ти лековерно,
неволно, без да искам, да прокудя!

Не мога да ти се наситя да те имам,
защото жадно, чак до болка аз те любя!
И цяла вечност на ръката ми любима
заспивай сладко в аромат от люляк.

Желание

Как искам да заровя аз лицето си
В ухаещата ти на ябълкови цветове коса
И да притисна устните ти в устните си,
Целувайки полепналата от нощта роса.

Да слея тоновете на сърцето си със твоите,
Редейки волни химни във лудешки бяг,
За да преплуваме един до друг въртопите,
Достигайки заветния ни сетен бряг.

И как отново искам във обятия
На нежните като крила ръце,
С изострени до болка възприятия
С любов да сгрея твоето сърце.

Дъждовна песен

Дъждът гальовно ми нашепва песен,
приспивайки ме с капките си тежки,
за златните листа на тъжна есен,
понесени във буйни въртележки.

Как двама по килимите пастелени
от пурпурно – златисти мокри листи
вървим спокойни, пръсти здраво вплели,
един за друг щастливи егоисти...

Завинаги

Аз никога не ще предам за миг един дори
най-светлата и чиста наша обич!
И нищо, че от крясъкът на първите петли
до късна доба мъката затяга своя обръч!

Дори на огнен кръст да ме разпънат
и с огнено желязо очите ми да избодат,
аз клетвата ни обща няма да низвергна,
защото зная, че не ще ни разделят!

Защо

Защо?! – попита вятърът.
Защо?! - изплака славеят.
Защо?! – посърна слънцето.
Защо не е до теб?! -
изграка тъжно враната.

Защото я откраднаха... -
отвърнах.

Сънувай ме

Сънуваш ли ме още моя обич?
На рамото ми ти глава облегнала
И кротко галена от лунен лъч...

За мене ли обич моя пак мечтаеш?
Как в капки топъл летен дъжд
От моята целувка ти политваш...

За мен ли сънената ти усмивка грее?
Сънуваш ли преплетените ни тела
Потръпващи в безкрая как се реят....

Или сънуваш, как в тъга безспир се луташ?
Как в тишина зловеща и във черен мрак
Самотна и покрусена без мен се скиташ...

Обичам те! Сънувай ме любима!

Сянката ми бяла

Не виждаш ли във мрака сянката ми призрачна и бяла,
полегнала на старата ожулена китара, край огъня захвърлена...
Жадуваща за ласките на песента и лунна бледа светлина, заляла
тъмното море с милиард звезди-светулчици навред разхвърлени?

Не виждаш ли пред изгрева как сянката ми сгушва се
в ухаещите нежно и затрогващо жасминови божествени селения
и как дъхът на моята молитва, като слънчев лъч промушва се,
изписвайки по нежната ти плът платна на моите изпепеляващи видения?

Не виждаш ли? Очите ти все още неразсънени, полека изгрева попиват
и търсят сянката ми призрачно притулена и бяла де се рее....
Блестящите по розите сълзи след тежка нощ поемат своя дълъг дневен път,
изтръпнали от страст, дано на обичта ти слънцето да ги огрее.....

Самотният вълк

Самотният вълк единак
във гората бетонна се скита
и сянката сива и тъжна прелита
над ъглите каменни сред моторния бяг..

Самотният вълк единак
крие своята тайна жестока
под трева от желязо висока,
в езера от стъкло пълни с мрак...

На върха на високата кула изправен,
към луни от неон долу някъде в нищото
бляскащи, той отправя отчайно – раздиращо
своя призивен вой от гърдите протяжно...

Самотният вълк единак
със сълзи във очите към асфалта полита обречен,
за да срещне кошутата своя след сблъсък предречен...
за да бъдат те заедно пак.....

Душата ми

Душата ми - изстинало и тъжно пепелище,
Осеяно със сенките на свидните ми спомени.
Как пламъците топлещи от нашето огнище
От ледени дихания зловещи са прогонени...

Душата ми – неплодна и изгаряща пустиня,
В която само вятърът със вой безспир се носи...
Жестоко слънце в плам огрява пустата картина
На обичта, душата моя що безкрайно проси...

Душата ми – очакване всемирно и безкрайно,
Към теб и твоето завръщане до сетен миг загледана.
Сърцето ми за теб до гроб ще бие всеотдайно!
Върни се обич скъпа моя свята, ненагледна!

Пенелопа

Загледана в екрана син немигащ,
подобно във прозорец – синева,
очакваш следващия ден пристигащ.

И недоспала ти очакваш своя Одисей
Да се завърне и с прегръдка топла
Сърцето ти да стопли със “Здравей”!

Но вместо Одисей при тебе чужд се връща...
И чужда сянка на лицето му играе...
Отново си сама в студена, чужда къща...

И пак очакваш своя Одисей...

Омръзна ми

Омръзна ми от низки страсти и от мерзост.
От нескончаеми сплетни и от двуличие.
Аз нивга няма да прекърша свойта дързост,
а само ще ви гледам с безразличие!

Недейте иска друга и незнайна аз да любя.
Нима и капка жалост нямате в сърцата си?!
Нима и нейната душа е нужно да погубя
тъй както умъртвих аз сам душата си?!

Отколе речено е, че веднъж обичаш
и сал веднъж сърцето си във дар принасяш.
В една единствена ти можеш да се вричаш
и нейната любов във гроба си отнасяш!

Пестете хулите и думите язвителни.
Аз красотата във сърцето си заключих.
Останали са миговете ни пленителни,
надеждата, че обичта ни не приключи!

Жадувана

Любима моя клета, недолюбена...
Ухайна моя роза неоткъсната,
Очите ти в покруса са забулени,
Душата ти във хищни нокти стисната.

Любима моя вечна, непрежалена,
Ликът ти свиден в мрака лятно слънце е.
В душата ми от мъката прежарена,
Усмивката ти хладен нежен ручей е.

Любима моя, нежна и единствена,
Любима моя, трижди блян бленувана,
Дали ще бъдеш сън, или пък истинска
За мен навеки ще си най-жадувана!

Нежна нощ

Нощта е нежна като лятна теменуга,
осеяна с плеади от светулки златни.
И двамата притиснати един до друга
се сливаме с божествената необятност.

Със вятърния шепот сред листата
и на щурците одата неповторима,
в олтара твой полагам си душата
завинаги да бъда с теб, любима!

Не ме е страх

Не ме е страх да изгоря любима,
ако връз пепелта на моите терзания
сълзите ти изпишат твойто име...
за последно...

Не ме е страх на камък да обърна
душата изнурена и изстрадала,
ако с това при мене ще те върна...
отново...

Не ме страх орли да изкълват очите ми
ненужни, тебе щом те няма,
ако това ще върне нявга обичта ни....
завинаги...

Защо

Защо с омраза ти на любовта отвърна?
Нима не помниш клетвите, момиче!
Защо във мъка ти живота ми превърна?
Не ти ли стигна моето “Обичам те”!

Защо послуша тежки, чужди хули?
Нима сърцето си за тебе не разтворих!
Кажи, сърцето твое воплите ми чу ли?
Видя ли бездната в която ме затвори!

Как искам да живея

Как искам да умра о, Господи!
Измъчената ми душа ранена,
в терзания и язви преизподни,
покоя да намери укротена!

И нито час не искам да живея
в безкрайните ми нощи подивели
от страстни спомени за нея...
за всичко що сме двама преживели!

Ах как бих искал с нея да посрещна
и изгрев морски, и на вятъра повея!
И ако Господи ти пак ни срещнеш,
аз нека с нея до смъртта си да живея!

Кажи

Кажи, защо така безкрайно те обичам?
Защо, когато само спомня си за тебе
сълзите ми сами започват да се стичат?

Нима не можеш за секунда да усетиш,
как мъката ми покрай теб прелита
и връща се като премръзнал скитник?

Кажи, ще ме прегърнеш ли ти топло и гальовно?
Душата ми да утешиш изстрадала и клета,
или ще ме оставиш сам със чашата отрова?

Кажи, любимо мое нежно цвете!

Икона

Луната с пръсти от седеф изплетени
рисува устните ти кърваво-черешови
и тънките ти вежди от гайтан оплетени.

Със мекотата на икона зографисана
и светлосенки от ковано тежко злато,
ти моя обич си за красота орисана!

Отпивам със очи в захлас притворени
на твоя свиден образ еликсира нощен,
а сетивата ми за тебе само са отворени...

Подобно пред жрица пред тебе коленича
и сякаш в транс изпаднал ти повтарям -
Навеки ще съм твой! Обичам те, обичам!

Газела

Походката ти като галена от вятъра тръстика
и силуетът ти на тичаща в саваните газела,
най-свидни спомени отново в мен извикват.

Ах, колко приказно красиви са очите ти кошутови,
зареяни нанякъде далеч в незнайно бъдеще!
И колко пъти виждал съм ги блеснали във утрото...

Обичам те! Сред болка и сред дяволски терзания
със огън аз изпитвам любовта си!
Със огън и с несекващи за миг страдания!

Обичам те! Обичам те до смърт, възлюбена!
Обичам те до сетен дъх, до гроба чак!
Обичам те и знай – за мен не си изгубена!

Молитва

И в тази сетна нощ ако заспя,
сред песни на щурци заслушано,
във слънчевото утро след съня
ще чакам пак да си до мене сгушена.

Заляла е прекрасната коса
атлазът мек на одъра любовен
и като ситни перлички роса
проблясват спомени от твоя спомен.

Усмивката ти сънена дори,
когато нося ти кафето ароматно
не може никой друг да ми дари...
и с никой друг не ми е тъй приятно...

Но ти уви до мен не се събуждаш
и всяко утро страстно аз се моля
надеждата от мен да не прокуждаш,
да се завърнеш и да бъдеш моя!

До другия живот, любима

Във гробницата тясна на скръбта
зазиждам миговете с теб несбъднати
и с пепелта на жарките слова
застилам вечния си одър трънен.

До другия живот, любима...

Болката

Отново ме разкъсва тази остра болка!
Душата ми на осем буйни коня е разпъната
и на парченца се разкъсва малки, малки...
а нощите ми в преизподня са превърнати!

Прозорците затулих светлината да не влиза!
Очите си избодох да не виждам празнотата!
Мълчанието аз превърнах в своя ризница,
но болката е в мен – раздира ми душата!

За мене милост няма, ни покой намирам!
В главата ми отекват гласове и спомени!
И всеки следващ миг за миг умирам....
възкръсвам – пак умирам! Тежко, монотонно

се нижат дни и нощи сякаш омагьосани...
Подобно въглен жив сърцето ме изгаря!
А мислите ми тежки – вещици орисани
със твоя свиден лик единствено отмарят...

Мъжки сълзи

Сълзите трудно идват в мъжките очи.
За мъничко. И бързо си отиват.
Ала в душата ни остават те бразди,
В които мъката ни да попива.

В коравите обветрени лица,
Зад погледите ни така сурови
Сълзите греят сякаш са слънца,
Разкъсали на болката обкова.

Сълзите мои не дочака ти.
Напусто някак аз пролях ги.
Отнесе времето несбъднати мечти
И като вятър разпиля ги...

Самота

Седя самотен.
И само червеят на мъката
пробива хиляди тунели
в душата ми изстрадала.

Редя във ъгъла
на разума си пасиансите -
желания и спомени
към теб отправени.

Обръщам времето
от болката възкръснало
с лице към себе си –
да се огледам

в бездната на
на мислите ми черни.
За да открия образа,
непрежалимия,
любима!

Под дъжда

Как искам да те любя под дъжда!
Кристалните сълзици на небето
И капчиците страст на топла жажда
Да заблестят в цветята на полето!

Как под дъжда аз жадно ще те любя!
Притихналите славеи ще слушат
Дъхът ни полетял като на люлка
Във облаците нежно как се сгушва!

И как не искам аз дъждът да спира!
Защото ако спре ще те загубя!
Не искам обичта ни да умира,
А вечно под дъжда аз теб да любя!

За сбогом

Плачете със моите сълзи приятели
И мъката моя да стиска гърлата.
Молете се в мрачната нощ за душата ми
И в чашите с вино давете тъгата.

Скърбете по мъжки, пестниците стиснали
Изпращайки брата с въздишка, за сбогом.
Проклинайте силите мене орисали,
Разпалвайки в мене любовния огън.

Аз чашата вече изпих и е време
След вятъра леден да тръгна към края.
На плещите свои със своето бреме.
И с нейния образ да стигна до рая!

Лятото

Пристъпва лятото осиротяло, тъжно,
А слънцето жадува твойте ласки топли.
Как всичко някак стана изведнъж дъждовно
И вятърът те търси с жални вопли.

Морето сякаш е оловна тежка сянка,
Надвиснала зад облаците от гранит
И само споменът за твоята осанка
Единствено проблясва тук за миг.

Пристъпваме със лятото осиротели,
Събрали в нас на месеца сълзите
И спомена за две тела оплели
В едно морето и звездите.

Малкият принц

Не ме ли помниш?
Аз бях твоят Малък принц,
А ти – Лисица неопитомена.
Ти каза: ако ме опитомиш,
Единствен ще си в цялата вселена...

Не ме ли помниш?
Аз бях твоят Малък принц,
А ти – прекрасна нежна Роза.
Отгледах те, докато разцъфтиш
И пазех те от всякаква угроза...

Защо си тръгваш?
Няма ли поне за сбогом
Ръката си към мене да протегнеш?
Да ме прегърнеш. Може би да спреш...
И да ме изгориш в любовен огън!

В легло от рози

В легло от рози най-ухайни,
Прекрасната ти свежа плът
Разкрива всички свои тайни.

Отдаваш топлото си тяло.
Поредният незнаен войн
Пресича твойто ложе бяло.

И после пак сама във мрака,
В легло от рози най-ухайни
За мен ти плачеш и ме чакаш...

Дори не знаеш

Дори не знаеш колко страдам
И колко пъти аз душата си прегризвам.
И надали и себе си ще изненадам
Ако призная – още те обичам!

Дори не знаеш в колко дълги нощи
На скута ти главата си отпускам.
И надали ще разбереш изобщо,
Че ти сърцето ми не си напускала!

Обичам те

Дъхът ми пъпли по гърдите ти напъпили
И сладък мирис гали сетивата ми.
Изпивам устните ти топли и изпръхнали.
Ръката ми потъва във косата ти.

И капчица по тялото девичо
Със блясък перлен в мрака бял проблясна.
И всичко стана някак по-различно.
Възторжена вълна във теб ме тласна.

И сляхме се в обятието общо.
Невиждащи, задъхани, нечуващи.
Изпълнили чистилището нощно
С крила на пеперуди пърхащи.

И светлина, и блясък и безумие!
Докосване и сливане трептящо!
Изтръгнат вик и сладостно стенание
И две сърца в едно туптящи!

Като в картина на Дали

Прелиташ във съня ми като чайка бяла
с крила обгърнала морето юлско.
Като в картина на Дали.

И нереално тих е там светът застинал
в бездънните очи на костенурка.
В душата ми вали...

Немеещ смазващ звук на корабна сирена.
Откраднати са всички живи краски.

Без теб боли!

Последно

Дори сърцето ми да спре,
Дори навеки да изчезна,
Душата ми на твоя праг
Ще спре и плахо там ще влезне.

Не я изпъждай ти, недей.
Тя кротко в ъгъла ще седне,
Ще каже тихичко “Здравей”
И тихичко ще си излезне.

Ела в съня

Ела в съня и прегърни ме.
И нежността на твойте устни меки
По устните си нека да усетя.
Стопли сърцето ми премръзнало
И то ще се разтвори като цвете.

Седни до мен и погледни ме.
Очите ти дълбоки на кошута
Ще загасят беснеещите клади
Изгарящи безжалостно душата ми.
Пощада!

Ела в съня и прегърни ме.
Макар неистинска и ефимерна
Ще впия устни в твойте устни!
Ще те пленя във моите обятия,
И вече нивга няма да те пусна!