Градината

В градината на нощната любов
напъпили са старите мечти,
в очакване на страстен порив нов,
на чувства, от които не боли…

За да посрещна изгрева червен
целувам нежно твоите очи,
в които бавно се заражда ден,
готов със синева да ме приспи…

В градината на обичта ни дневна
ухае на спокойствие и чар
и на онази топла тръпка древна,
родена от дихание и жар…

Обичам те

Обичам те, безкрайно те обичам!
Обичам те и диво, и човешки!
Уж зная да чета, а плахо сричам
и правя непростимо детски грешки…

Ти млада си, а аз голям се водя..
Да, опитът ми не е никак малко..
Защо тогава нямам все угода,
а времето изтича бързо? Жалко…

Дали си закъсняла, или точно
навреме си дошла – уви, не зная,
но любовта ни бурно и порочно
ще изживея, без да мисля края…

Обичам те. И истински и лудо!
Щастлив съм да те любя без пощада,
а всяка нощ превръща се във чудо
и всяка твоя ласка – във награда…

Въпрос

Кой може да прегърне дъжда
и вятъра да окове във клетка,
а от стара и злъчна вражда
на любовта да оплете наметка?

Ако

Ако Малкия принц
бе пораснал,
навярно
би станал
генерал,
прокурор
и търговец на рози,
но поет не би бил,
не би имал звезда
и лисица – мъдрец,
нито гладна змия...
Той остана си
малък
и на нощния свод
на Вселената
в мрака
сътвори си дворец –
похлупак от стъкло,
през което да гледа
как светът се руши,
как убиват звезди,
как цветя се израждат
във отровен капан
и във своя чертог
като в топла утроба
ще заспи уморен,
а насън ще теши
неродената роза,
неродения грях
много влюбен,
но сам...

Филм

А.. не ме ли позна?
Аз съм тъпото копеле..
Онова, срамежливото,
дето все подминаваше...
ти така не узна
тези рози със снопове
че ти пращах страхливо,
ти пък мен подиграваше...

Изтърколи се времето...
Ти се рееше в облака,
аз отдолу те гледах
и дори не мечтаех...
Ти забиваше стремето
на успеха във хълбока,
в новините те следвах,
а в живота блуждаех...

Остаряла си, гледам
и на устните в ъгъла
е заседнала мъка,
а в очите ти – пусто...
този филм е последен...
май живота си лъгала...
по сценарий – разлъка
и погребано чувство...

Е, подмина ме, жалко...
Виждам как си отиваш
и изчезваш в тълпата
от умора и прах...
Исках толкова малко...
В твоя свят пак се скриваш,
а за мен е тъгата
на най-сладкия грях...

******

Заспала си,
а аз не съм усетил
как във съня
до мен си долетяла,
прегърна ме,
погали ме, а сетне
роди деня
звезди със слънце сляла...

Зима

Снегът вали и всичко пак е бяло –
затрупва улици, площади, хора, гари
и вътре в мен е пусто, сиво, вяло –
от студ, от болка от обида лошо пари...