След четири часа

След четири часа ще бъда по-млад.
Изправен до малката маса
ще чупна парченце горчив шоколад
и сам ще се пусна във валса.

След четири часа ще бъда красив,
най-пламенно, диво обичан
и най-вероятно ще бъда щастлив
Добре де... не ще се заричам...

След четири часа ще лумнат реки,
потоци от огнени искри,
но знаеш ли, колко ще ме заболи
от туй, че до мене не си ти....

След четири часа ще бъда по-млад,
по-жизнен, далеч по-порочен,
но само не знам, откъде този хлад
се взе и към кой е насочен...

Гордост

Много е важно да имаш куче!
Рошаво, расово, с поглед разумен.
После да можеш да го обучиш,
та да е мъдро, като игумен...

Сетне, докато волно пикае
и екскременти хиляди души
ти недалеко си гордо изправен
и се надуваш, сякаш си Руши...

След брака

Изсъхнали цветя, обувки
и вече жълта рокля бяла.
Надежди, пориви, целувки...
След туй - потиснатост, раздяла.

Вечери, навици и люлки..
Очакване по нощи цели...
Скандали, крясъци и болки -
присъди, задници дебели...

Артрит и колики, подагра...
Лекарства, манджи и туршии...
Съдба - ирония и гавра...
Ужасно глупави комшии...

Съпруг, дете и ситни внуци.
Екран, досада, сериали...
Хиляда джунджурии, боклуци.
Тъма, лъжи и думи вяли...

След края

Навярно съм прокълнат
от някоя излъгана
сред обич да се скитам,
но обичта да бяга..
и днес назад обърнат
към времето изстъргано
се кая и се питам,
защо сърце се стяга...

Към любовта посягах...
тъй исках да я хвана,
и топлите й устни
жадувах да изпия,
но някак не приляга
да лъжа и да мамя,
а думите ми честни
отприщваха стихии...

Отиде си последната...
Макар че беше кратка
у мене бе запалила
нестихващи пожари
и ето че низвергната,
разплакана, но сладка
на другаде запътена
във мъка ме удави....

Последно

Не бих могъл да бъда просто твой познат,
или пък верен и безкористен приятел.
По-скоро сляп бих ходил в този град,
отколкото на обичта да съм предател.

Не бих могъл да те разхождам за ръка,
да те прегърна и изобщо да не трепна,
а как въобще да махна моята тъга
и болката в душата ми несретна?!

Не бих могъл да бъда просто твой познат,
та ти към мене нищо, нищо не изпитваш...
Ще трябва стария ми трънен път познат
да извървя, дори и много да ми липсваш...

"Мило"

Няма го вече топлото “мило”...
тъне там нейде сред твоята бездна...
Търся го – няма...Било – не било...
Някак обидено с тебе изчезна...

След теб

На маса – кутия “Фереро-Роше”,
две чаши с изпито до дъно кафе.
Спуснати щори, тишина преголяма.
Остатък от спомен. От спомен за двама...

Ням телефон и замръзнало утро.
Студ със ехидно озъбена мутра.
Труп на надежда. Ковчег от гирлянди.
Нерви, тъга, и прокълнати мантри...

Хлад, тишина и безпътица сива.
Обич от огън и лед кротко-дива.
Старо начало – история нова.
Тиха истерия – сладка отрова...

Големите момчета

Май мъжете сме малки момчета,
оковани в железни доспехи
и макар да се пънем напети
рядко вярваме в свойте успехи.

Много често в живота се крием
зад сурови черти, или крясъци,
но зад тях най-свенливо таим
на любови подвижните пясъци...

И така от света си отиваме -
непораснали, горди, раними.
За из пътя едничко си взимаме –
топлината на свойте любими.

Зазоряване

Изпих си хапчето за сън,
допивайки кафето ти изстинало...
и зазорява се навън...
не ми остана вече много минало....
сега ехти трамваен звън
във болката на утрото простинало...

Снощно

Из уличката тъмна
със тебе кротко крачим
и виждам сняг да пада
по твоите коси...
а песен тиха звънна
отнякъде във здрача
и в нежна кавалкада
по плочките звъни...

до тебе е приятно...
усмивката ти щедра
лицето ти огрява
и аз примирам цял...
звучи невероятно –
нощта изглежда ведра
гальовно сякаш сгрява
със белия си шал...

до теб вървя прехласнат
и думи не намирам...
премръзналите пръсти
затоплям в мойта длан
светът ни гледа стреснат –
усмихнати вървиме,
като деца невръстни
със чист по детски плам...

Блян

Сега, когато те намерих
до мене просто остани
и нека облаците бели
по синьото небе в страни
в очите ти се отразяват,
та повече да не боли
от болка, или от раздяла...

Със теб ще срещам всяко утро
и всеки миг ще бъде общ
в душата вечно ще е светло
ведно ще слеем ден и нощ...

Сега, когато те намерих,
недей да бързаш... кротко спри,
защото цял живот те търсих
несбъднат блян... Ела! Бъди

Очакване

Отпуснато е топлото ти тяло
във нежната прегръдка на съня...
лицето ти е озарено в бяло -
усмивката ти носи светлина
и с крайчето на устните ти нежни
отново с мен закачаш се сега,
а от очите твои теменужени
очаквам с трепет новата зора....

Сняг

Навън сега вали
и ледени бодли
отвсякъде нападат
лицата непокрити...
промушват се в очите
по кожата танцуват
във бяло dance macabre
и даже и не вярват
че щом се с нас докоснат
превръщат се в сълзи
от небесата слезли
за миг да полудуват...
дали не ги боли....
навън снегът вали...

Разминаване

Аз ти говоря, а ти не ме слушаш...
Усмихваш се мило, но май си далече...
Очите ти мокри... защо тежко дишаш?
А..казваш да ставаме... тръгваш си вече...

От мене почти тичешката изчезваш...
Оставам така... не съм и изнервен...
Следя те със поглед... не се и обръщаш...
Довечера пак тишина ще вечерям...

Остави ме да те обичам

Остави ме да те обичам
да ти нося роза с кафето
додето сънено триеш очи
и се усмихваш приветливо
остави ме да те обичам
да те държа за ръка денем
“обичам те!” да изричам
поглеждайки те смутено
остави ме да те обичам
докато спиш да те галя
със поглед да те събличам
и буйни пожари да паля
остави ме да те обичам
и забрави... недей унива
да страдаш не ти отива...
остави ме да те обичам....
мила...

Самозаблуда

Кога най-сетне ще порасна,
та в приказки да спра да вярвам
и не разбрах ли – няма щастие –
самозаблуда е, лъжа, измама...

Целуни дъжда

Навън дъждът вали ...
потоци от небе
разсърдено и сиво
стоварват се със шум
по хладната земя...
а пред прозорец чист
един до друг, щастливи
говорим си наум...
държа те за ръка...
не ни е нужен мост
ще минем с сетни сили
разкаляния друм
бучащата река
ще бъдеш светъл гост
и птица лекокрила
във моя трескав ум...
ще бъдеш светлина...
докато вън вали...

Раздяла

Недей си тръгва скоро... липсват ми ръцете ти
и сякаш буца лед във гърлото ми спря се...
усмихваш се с очи, а мен ме лазят пристъпи,
че толкоз часове не ще да зная, как си...

Недей си тръгва, моля... думите задържани
във този кратък миг да продължават още...
главата ми гори от страсти невъздържани
и нямам миг покой във адските си нощи

Недей си тръгва, скъпа... устните ти бледи
и синьото в очите излъчват раздвоение...
А мъката, скръбта – ехидни, зли съседи
със моята любов си правят угощение...

Пробуждане

Боли ли те, или така навикна,
че вече ударите да не чувстваш?
Или пък в тебе онзи хлад проникна
и с него ти трепериш и се люшкаш

скован, застинал и като в упойка?
Загледал си се ей така, във празно...
А мисълта, креслива като сойка
присмива ти се грозно, безобразно...

Край теб минават, викат ти, човече!
Не се залисвай с образи химерни!
Водата мътна обичта отвлече.
Отвлече даже клетвите неверни....

Прав

Не зная, дали съм горд, или глупав.
Не знам, дали сбърках, или пък бях прав,
но зная, че всичко, което натрупах
основно бе обич, със мъничко грях....

Не зная, дали ще ме съдят децата.
Присъдата тяхна не всява ми страх,
но аз ще ги гледам спокойно в лицата,
дордето Животът превърне ме в прах...

Не зная... Навярно след мен пак ще има
такъв, като мен – обичащ до грях.
А аз във отвъдното, в черната зима
усмихнат ще бъда. Ще знам, че съм прав!

Равносметка

Щом мога да се просълзявам,
когато другите се радват
и щом сърцето ми се свива
от мъката на някой чужд,
дали не си въобразявам,
че нещо в мене остарява,
че сняг косите ми покрива,
или съм се превърнал в мъж...

Раздяла

Седни до мен и нека те погледам...
лицето ти за мен е толкоз скъпо...
ще тръгнеш, аз в снега ще се загледам
и дни наред след туй ще ми е тъпо...

не тръгвай още.. нека те запомня
красива, тъжна, плаха, колеблива...
аз ще те търся в някой скришен спомен
и ще се лъжа, че така не бива...

Ти тръгна... огледалото е празно...
уви, остана тишината мъртва...
да плача и да страдам е напразно...
от мен си тръгна обичта ми първа...

Неправда

Когато късно призори заспиваш,
целувайки пламтящото й рамо,
защо ли пак при другата отиваш
и във съня си пак със нея само?

Защо насън усмихваш се на нея,
докато другата лежи до тебе?
Защо целуваш свойта малка фея
и радваш й се, все едно е бебе?

Нима не виждаш, колко е обидно
за другата, която те обича?
Която ти се радва тъй невинно
и в тебе, като в божество се врича...

Завръщане

Виновен ли съм, че не можеш да ме имаш,
та аз опитвах се напразно да те върна
и не разбирах все, защо се криеш,
докато пробвах пак света да преобърна!

Сега пред мен стоиш смълчана, тиха
и гледаш ме по онзи твой си начин,
а чувствата ми сякаш се стаиха,
усещайки, какво за мене значиш!

Студено

Здравей и лека нощ.
Ти блуднице белязана
отнемаш мойта мощ
разкъсваш ме, разрязваш ме
пронизваш, като с нож...
с пръст сочиш, изтезаваш ме
защо?!
Защо ли си все сред нощите
с усмивките си блудни
ме приравняваш с вещите
за тебе веч ненужни....

Здравей и лека нощ...
Отпускам се унесено
до сянката безплътна
и толкова е лесно
та шляя се безпътно
сред сто тела провесени
сега!
Сега остават спомени
за топлото ти тяло
и мислите бездомни
от сняг покрити. В бяло...

Здравей и лека нощ...