Сянката ми бяла

Не виждаш ли във мрака сянката ми призрачна и бяла,
полегнала на старата ожулена китара, край огъня захвърлена...
Жадуваща за ласките на песента и лунна бледа светлина, заляла
тъмното море с милиард звезди-светулчици навред разхвърлени?

Не виждаш ли пред изгрева как сянката ми сгушва се
в ухаещите нежно и затрогващо жасминови божествени селения
и как дъхът на моята молитва, като слънчев лъч промушва се,
изписвайки по нежната ти плът платна на моите изпепеляващи видения?

Не виждаш ли? Очите ти все още неразсънени, полека изгрева попиват
и търсят сянката ми призрачно притулена и бяла де се рее....
Блестящите по розите сълзи след тежка нощ поемат своя дълъг дневен път,
изтръпнали от страст, дано на обичта ти слънцето да ги огрее.....