Простичко

Умирах... триста пъти се завръщах
и все не правех крачката фатална
и всеки път живота в смях прегръщах,
отсрочвайки минутата финална.

И тъй – умирах и се раждах в пъти,
надявайки се себе си да срещна,
прескачайки преплетените пръти
в оградата пред зейналата бездна,

а там, като в светлик сред мрака нощен,
като в мелодия от бог донесена
пред теб на колене заставах немощен,
събирах късчета любов изпросена...