Видовден

На Видовден земята се разпуква
и с бяс изригват пошлостите струпани.
Потокът от лъжи безкраен руква,
стоим и ни облива в язви, струпеи,
а някой фанатично пророкува –
ще бъдем предобри и неподкупни...

На Видовден небето се затваря,
за да не оскверним с лъжи звездите
и тази нощ невидим е Коларя
и Сириус, Пегас... остават скрити
във сетното прибежище – олтара,
сред черно злато там – във висините...

На Видовден душата ми е пропаст
и страх ме е във нея да надзърна даже,
че може да се срещна с мойта участ,
а тя да бъде участ на човек прокажен,
загубил вяра, дом, деца и чест,
ала запазил спомена за твоя образ нежен...

Утринно

Изчете ли стиха на мойте нощи страстни,
заплетените бели цветове сред тръните на роза
откри ли, докато безспир се странстваше,
или оставаш пак в застинала и малко тъжна поза

да съзерцаваш морния поток от мисли,
придвижващ се подобно плах и малък охлюв по паважа...
дано цветът на твойта обич се разлисти,
а аз на обичта ти нивга нищо няма да откажа...

Мастилено

Дантели от мастилени петна,
извезани изящно, филигранно
подобно на прелял поток в река
подхвърлят ме из битието странно.

Редуват се със пуста белота
и не оставят нищо постоянно -
дантели от мастилени петна
живота ми орисват тихо, тайно...

Миг щастие

Отново те сънувах тъй приказно красива,
усмихната и мила до рамото ми топло...
Със нежност ми промълви, че много си щастлива..
Целунах те и мигом душата ме се стопли...

Рози за Нея

Сред мрака на градината,
унесени в забравата
на своя аромат
заспиват рози...
и лек вечерен хлад
листата рони
по топлата земя...
около тях е лято
над тях – рояк звезди
а те,
подобно призраци
от друг, забравен свят
чрез своя аромат
се скитат, като странници
жадуващи покой...
и ето –
идва Той
да ги откъсне
с трепереща ръка...
а после
всички заедно
допрели цвят до цвят
на Нейната възглавница
оплетени в венец
в съня Я коронясват...
и своя аромат
със Нейните мечти
в копнеж неповторим
от приказна соната
във цветове преливат
да може във съня
да бъде Тя щастлива

Нани-на

Заспиваш ли, мое момиченце,
меченцето пухкаво стиснала?
В съня си откъсваш цветенце
и вече си много пораснала.

Със боси крачета препускаш
сред пухкави облаци бели,
безгрижно над къщи се спускаш
сред птици край теб полетели.

Дочуваш ли, мое момиченце,
как тихо, приспивно ти пея?
Недей ме забравя красавице,
защото чрез теб аз живея!

Въпроси

Дали ще ни е страх отново да се срещнем
пред чашите с кафе изстинало
и да се питаме доколко ли е грешно,
клейменото от всички наше минало?

Дали очите си изпълнени със болка
ще вдигнем за да се познаем,
или със мълчалива, тайна недомлъвка
чрез прошка обичта си ще покаем?

Дали ръцете си отново ще сплетеме
и устните ни жадно ще се търсят,
крадейки мигове безценно лудо време?
И обичта ни пак ли ще е съща?