Видовден

На Видовден земята се разпуква
и с бяс изригват пошлостите струпани.
Потокът от лъжи безкраен руква,
стоим и ни облива в язви, струпеи,
а някой фанатично пророкува –
ще бъдем предобри и неподкупни...

На Видовден небето се затваря,
за да не оскверним с лъжи звездите
и тази нощ невидим е Коларя
и Сириус, Пегас... остават скрити
във сетното прибежище – олтара,
сред черно злато там – във висините...

На Видовден душата ми е пропаст
и страх ме е във нея да надзърна даже,
че може да се срещна с мойта участ,
а тя да бъде участ на човек прокажен,
загубил вяра, дом, деца и чест,
ала запазил спомена за твоя образ нежен...