Завръщане

Еба ли му майката...
много е шантаво...
прескачам си спирките
изхвърлям пианото
изгарям си дрехите
и твоите също
разхвърлям усмивките
към нощи намръщени
коктейли забърквам
от ласки немислени
а думите бъркам
със мисли неписани
по тялото твое
с езика си пиша
ах! как на алое
дъхът ти мирише
в очите ти – бездна
отново се гмурвам
зовеш ме – сирена
във тебе се втурвам
разпалено късам
оковите плътски
и нежно поръсвам
с божествени пръски
огъня твой...

Еба ли му майката...
много е хубаво
седи на скамейката
утрото влюбено
и бавно загръща се
в шала прокъсан...
при мене завръща се
макар да е късно...

Спокойно ми е

Спокойно ми е
толкова ми е спокойно,
та чак съм нервен
от очакване,
дали отнякъде случайно
окъпана в червено
ме причакваш
да ме целунеш ненадейно...

аз да те открадна,
а после в теменужената нощ
дъхът със дъх да слеем.
Вечерница коварна
пробожда с лъч, като със нож
щурче, докато пее..
звезда до мене падна
и вятърът покри ни с плащ....

На сутринта

Изтегната в леглото ми Писана
със буйна, рошава, разплетена опашка,
в просъница с усмивка обиграна
и снежнобяла, тънка и ненужна прашка...

Там

Гробището е место за среща
на свършени мечи и настояще,
където бъдещето се пресреща
със нищото висшестоящо....

Видовден

На Видовден земята се разпуква
и с бяс изригват пошлостите струпани.
Потокът от лъжи безкраен руква,
стоим и ни облива в язви, струпеи,
а някой фанатично пророкува –
ще бъдем предобри и неподкупни...

На Видовден небето се затваря,
за да не оскверним с лъжи звездите
и тази нощ невидим е Коларя
и Сириус, Пегас... остават скрити
във сетното прибежище – олтара,
сред черно злато там – във висините...

На Видовден душата ми е пропаст
и страх ме е във нея да надзърна даже,
че може да се срещна с мойта участ,
а тя да бъде участ на човек прокажен,
загубил вяра, дом, деца и чест,
ала запазил спомена за твоя образ нежен...

Утринно

Изчете ли стиха на мойте нощи страстни,
заплетените бели цветове сред тръните на роза
откри ли, докато безспир се странстваше,
или оставаш пак в застинала и малко тъжна поза

да съзерцаваш морния поток от мисли,
придвижващ се подобно плах и малък охлюв по паважа...
дано цветът на твойта обич се разлисти,
а аз на обичта ти нивга нищо няма да откажа...

Мастилено

Дантели от мастилени петна,
извезани изящно, филигранно
подобно на прелял поток в река
подхвърлят ме из битието странно.

Редуват се със пуста белота
и не оставят нищо постоянно -
дантели от мастилени петна
живота ми орисват тихо, тайно...