Прокълнатия

Край малък зимен огън, треперещ съм се сгушил...
Наоколо - нераждала земя от черен яд замръзнала...
Димът отровно давещ луната е опушил
и вятърът от юг повял, пак някой демон вързал е...

Ръката си – парченце лед, към огъня поднасям
И виждам пламъците малки от ужас, как се свиват...
Подобно грешен стар слепец, аз ориста разнасям,
а хората от пътя ми все бягат и се крият...


Не помня кой ме заклейми с танталово мъчение
и даже колко векове със времето се гоня...
Но изтерзаната душа очаква изкупление –
да срещна моята любов, сълзица да пророня...

Сънувах те по-хубава отвсякога

Сънувах те по-хубава от всякога –
усмихната до мене бе приседнала
и под лъчите на луната бледна
в очите ти се гмурнах да прогледна
и надали ще се завърна някога...

По-хубава от всякога сънувах те
и пръстите ти по тила си чувствах,
а устните си върху твоите усещах
не спирах с много жар да те прегръщам
жадувах да ти изкрещя “Обичам те!”...

И ако пак завърнеш се ти някога,
сърцето ми ще е за теб отворено,
защото в него съхранявам спомена,
как сякаш в огледало непритворно
сънувах те по-хубава от всякога....

Обичаш ли ме още

Обичаш ли ме още,
или пак тихо нощем
сълзите си изливаш
в ридания сподавени
от никого нечути....

А може би в сърцето ти
сред клади адски, ледени
мигът красив убиваш
жестоко, безпощадно!
А може би изстиваш...

Дали съм още в теб
подобно плод развиващ се
със тебе вечно сливащ се,
или с кръвта ти кипнала
в сърцето ти се вливам?

Не зная... много липсваш ми...
Потъвам и издигам се,
сред пламъци замръзвам
и лед изпепелява ме...
Обичаш ли ме, мила?

Нашата гора

Гората зимна се е скрила във наметка
от леки снежнобели облаци втъкани..
Вървя и се потапям в хладната й гледка
и сбирам чувствата до крайност изтерзани.

Аз сам съм, а вървя по път за двама правен
и колчем се извръщам, виждам, че те няма...
Не зървам белег на пътеката оставен,
та да се спусна лудо в дяволска измама!

Гората ме напада с голите си клони,
а вятърът на мойта скръб се смей ехидно.
Но никой мен оттук не може да прогони
и само, че не си до мен ми е обидно.

Последно пробуждане

Сънувам те и плача...
безгласно, безутешно
и сякаш сто палача
посочвайки ме грешник
присъда изпълняват...

Събуждам се и мрачно
тежи около мене...
безумно и двуячно
като на старо стреме
се яхат мойте мисли...

Да те зова не спирам...
умирам и възкръсвам...
гърдите си раздирам
живот във тебе впръсквам
и в сладост аз умирам...

Аз няма да те съдя

Аз няма да те питам колко нощи
във чуждите постели си замръквала,
а ти недей да питаш колко прошки
съм дал, когато ти си бъркала...

Не искам и да зная колко клетви
за вярност и за обич ти си давала,
а ти недей погубва неусетно
и малкото надеждица останала...

Не искам, а и няма да те съдя
за времето от двама ни пропуснато,
а просто искам само с теб да бъда
и нивга вече да не ми е пусто...

Раздвоение

Защо ли продължавам все да те сънувам?
Пак идваш във съня със теб да разговарям..
Нали уж друга някаква сега бленувам,
а само стари думи и мечти повтарям...

Наяве съм със тях, а нощем - все при тебе...
До тях заспивам вечер, ала се будя сам..
До болка тях аз любя, на теб оставам верен,
покорен се завръщам при теб, като във храм...