Болка в спомена

Отиде си от нас безумството опиянено
с ехиден поглед сив, с врата с ритник затръшната.
Кълнеше се във вечност, а тръгна преждевременно
тъй както спеше кротко на рамото ми гушнато...

От нас си тръгна мълком и обичта ни грешница,
засрамена от чувство до болка притеснително.
Доскоро беше фея и прелестна вълшебница...
Сега със срам се крие във ъгъла стеснително...

Остана да ни чопли на лудостта ни спомена...
Сив, дневно избледнял, а нощем като кървище...
Той ноктите си впива в душата ми оголена,
превръщайки я бавно във обгорено стърнище...

След време

След време ще се търсим само в мислите,
защото мъртво ще е всичко друго.
Напразно ли си изхабихме силите,
та вече и не вярваме на чудо!

След много време само тебе аз ще помня -
останалото – черен фон без сянка.
И спомените ти, като от стара стомна
отпивам. И към свидната осанка

се връщам и отново сякаш с теб се сливам,
а времето объркано е спряло...
Целувам те, като насън и се откъсвам
от спомена за топлото ти тяло...

Прераждане

На този връх, облечен с вечни снегове,
където бурите чела изправят
и сливат се със топли южни ветрове,
праха ми искам там да разпиляват

за да се слея аз отново със дъжда
и слънцето през мен да преминава.
А после в малки нежни капчици роса
да заблестя в листата на дъбрава...

Да ме докоснат бели слънчеви лъчи
дъгата аз през мене да пречупя
и да се отрази във твоите очи...
Така аз обичта ти ще откупя...

Добре дошла

Която и да си – Добре дошла!
Аз съжалявам, че накарах те да чакаш!
Улисан във тъгата и страстта
за тебе не намирах много време сякаш...

Изчаквала си някъде сама,
докато другата от мене си отиде,
загърната с воала на нощта
и боса стъпваща по звездните килими...

Която и да си – до мен седни.
Сгуши се нежно ти до топлото ми рамо.
Аз твой съм вече – просто ме вземи
и много дълги дни аз твой ще бъда само!

За обичта

Най-тежко се погребва обичта,
защото я заравяш топла, жива.
Тя ражда се с усмивка на уста,
а тръгва си унила и красива...

Лутане

Към чисто огледало на душата
със болка скрита ти се взираш
и виждаш сякаш непозната...
Уж жива си, а май умираш...
Подемаш песен недопята
и се понасяш със зефира...

Сняг

Под мене и над мен се слива белота...
Дъхът ми стига клоните от сняг надвиснали...
Пристъпвам, сякаш във полята на смъртта
и уж съм сам, а чувствам хиляди орисани
снега да газят и да дирят обичта
и да се лутат в лабиринти неизмислени.....