Привличане

Копринените ти клепачи
привличат ме неустоимо
и аз целувам ги във здрача,
а чувството необяснимо
пред мен стои, като задача,
като задача нерешима...
привличат ме неудържимо
копринените ти клепачи...
аз любя те неутолимо,
а негде ти за мене плачеш...

Сянката

Съжителствам
с твоята сянка,
останала скрита
сред тънките гънки
на синята нощ
и сънно - ефирна
със сребърна длан
събаря стените
скалите сурови
самотните спирки
на мъката страстна..
събаря устоите
на сладките спомени
на старите случки -
поръсва със сол
сълзящите язви
останали скрити
за слепите
чужди очи

До Музата

Понякога стихът ми е недялан
и грубовато-грапав май стои,
но ако няма в него малко пламък –
по дяволите нека да върви!

Не мога да изписвам само трели;
шербет един – стихът ми да тече,
а думите във него – най-умрели -
сплъстени, като мърляво кече!

Тепърва ще напиша много рими.
Надявам се – изпълнени с живот!
О, Музо! Вдъхновение дари ми,
да не изглеждам просто идиот!

Пленително

Черупка от опушен кехлибар...
и вътре, вместо мъничка муха си ти...
косите ти със цвят на жълт янтар
блестят и сякаш хиляди звезди,
проблясващи на небосклона стар
с лъчите си ме връзват до зори,
а аз със хищността на стар корсар
отвличам те във моите мечти -
черупка от опушен кехлибар,
пленителка на сънища и дни...

Глупакът

Ебаси тъпото парче съм!
Защо ми трябваше да я обичам?!
Години вече съм навъсен
и срещу вятъра все тичам...

Във женските очи съм силен
и май за всички съм опора,
но нощем, в мрачните пустини
на спомена – горчи отрова...

Обидно ми е да ме мислят
за бик, или жребец разгонен
и подвизите ми да бистрят
над топлия си бюст разголен!

Ебаси мъката ме дави!
Дали не я обичам още, още?
По-мъртъв съм и от удавник –
насън крещя и мразя всички нощи!

Лятно

Изписах те
със есенни пастели
на златните, червените
листа
и капнах
момини сълзици -
бели
в средата....
та настъпващият сняг
да се не спре
сконфузено
във края
а да се слее с тях
и после
до безкрая
във ярка белота
да те обгърне
и в бяло
да обагри
твоя грях....

Вик

На осем чашки със абсент
крещим си с Тишината....
Сърцето – мъртъв дисидент
прегръща Тъмнината,
напомня ми с апломб, с акцент,
че някога в Душата
звучали за Мечти концерт
и за Любов кантата...

Все още

Все още изглеждам много добре
и моето его все още е силно.
Изпратих в последния път врагове
и даже поплаках, макар и пресилено.

Все още с почуда посрещам деня
и моето утро все още е радостно.
На малките радости все така се дивя
и женските устни целувам пак страстно.

Все още жадувам да имам деца -
във смях и сълзи край мен да израстват.
И все още търся Онази жена,
с която душите ни жадно да сраснат!

За кой ли път

Като слепец в тълпата аз те търсех
с надеждата отново да прогледна.
Сълзи по нежните лица избърсвах
след новата поредна проверена,

но всеки път различен поглед срещах
и нищо, че очите им ме галеха
аз сянката на спомена прегръщах -
усмивките ти в мене огън палеха...