Прокълнатия

Край малък зимен огън, треперещ съм се сгушил...
Наоколо - нераждала земя от черен яд замръзнала...
Димът отровно давещ луната е опушил
и вятърът от юг повял, пак някой демон вързал е...

Ръката си – парченце лед, към огъня поднасям
И виждам пламъците малки от ужас, как се свиват...
Подобно грешен стар слепец, аз ориста разнасям,
а хората от пътя ми все бягат и се крият...


Не помня кой ме заклейми с танталово мъчение
и даже колко векове със времето се гоня...
Но изтерзаната душа очаква изкупление –
да срещна моята любов, сълзица да пророня...

Сънувах те по-хубава отвсякога

Сънувах те по-хубава от всякога –
усмихната до мене бе приседнала
и под лъчите на луната бледна
в очите ти се гмурнах да прогледна
и надали ще се завърна някога...

По-хубава от всякога сънувах те
и пръстите ти по тила си чувствах,
а устните си върху твоите усещах
не спирах с много жар да те прегръщам
жадувах да ти изкрещя “Обичам те!”...

И ако пак завърнеш се ти някога,
сърцето ми ще е за теб отворено,
защото в него съхранявам спомена,
как сякаш в огледало непритворно
сънувах те по-хубава от всякога....

Обичаш ли ме още

Обичаш ли ме още,
или пак тихо нощем
сълзите си изливаш
в ридания сподавени
от никого нечути....

А може би в сърцето ти
сред клади адски, ледени
мигът красив убиваш
жестоко, безпощадно!
А може би изстиваш...

Дали съм още в теб
подобно плод развиващ се
със тебе вечно сливащ се,
или с кръвта ти кипнала
в сърцето ти се вливам?

Не зная... много липсваш ми...
Потъвам и издигам се,
сред пламъци замръзвам
и лед изпепелява ме...
Обичаш ли ме, мила?

Нашата гора

Гората зимна се е скрила във наметка
от леки снежнобели облаци втъкани..
Вървя и се потапям в хладната й гледка
и сбирам чувствата до крайност изтерзани.

Аз сам съм, а вървя по път за двама правен
и колчем се извръщам, виждам, че те няма...
Не зървам белег на пътеката оставен,
та да се спусна лудо в дяволска измама!

Гората ме напада с голите си клони,
а вятърът на мойта скръб се смей ехидно.
Но никой мен оттук не може да прогони
и само, че не си до мен ми е обидно.

Последно пробуждане

Сънувам те и плача...
безгласно, безутешно
и сякаш сто палача
посочвайки ме грешник
присъда изпълняват...

Събуждам се и мрачно
тежи около мене...
безумно и двуячно
като на старо стреме
се яхат мойте мисли...

Да те зова не спирам...
умирам и възкръсвам...
гърдите си раздирам
живот във тебе впръсквам
и в сладост аз умирам...

Аз няма да те съдя

Аз няма да те питам колко нощи
във чуждите постели си замръквала,
а ти недей да питаш колко прошки
съм дал, когато ти си бъркала...

Не искам и да зная колко клетви
за вярност и за обич ти си давала,
а ти недей погубва неусетно
и малкото надеждица останала...

Не искам, а и няма да те съдя
за времето от двама ни пропуснато,
а просто искам само с теб да бъда
и нивга вече да не ми е пусто...

Раздвоение

Защо ли продължавам все да те сънувам?
Пак идваш във съня със теб да разговарям..
Нали уж друга някаква сега бленувам,
а само стари думи и мечти повтарям...

Наяве съм със тях, а нощем - все при тебе...
До тях заспивам вечер, ала се будя сам..
До болка тях аз любя, на теб оставам верен,
покорен се завръщам при теб, като във храм...

Еднодневка

Тя беше като пролетно ухание
на люляк с натежали клони,
а малките й стегнати гърди
със страст целувах дълго до зори
и лудостта съня прогони
далеч. В едно застинало дихание

забравихме обида и презрение
и всичко беше като в сън...
Като зърна от тъмен черен грозд
поглъщах я и сякаш вдигах тост...
Луната слушаше навън
и кротко се отпускаше в успение...

Невидим синкав бриз – какво влечение
телата ни в галоп подгони...
Макар за нощ, богиня ти бъди...
и в пазвата си ти ме прероди...
А люляк с натежали клони
дари ми нежно пролетно ухание!

Мъртви рози

В една изтръпнала от студ градина
със седем бели рози от слана попарени,
той пак е сам и чака от година
да се завърне тя сред цветовете шарени...

Сто бури! Ни една не го подмина!
Снегът отръскваше от вехтите обувки...
Мираж един той виждаше – двамина
прегръщаха се и летяха сред целувки...

Градината потънала е в сенки...
Преплетените клони светлината спират,
а вятърът подшушна зла оценка -
без слънце и без обич розите умират...

Болка в спомена

Отиде си от нас безумството опиянено
с ехиден поглед сив, с врата с ритник затръшната.
Кълнеше се във вечност, а тръгна преждевременно
тъй както спеше кротко на рамото ми гушнато...

От нас си тръгна мълком и обичта ни грешница,
засрамена от чувство до болка притеснително.
Доскоро беше фея и прелестна вълшебница...
Сега със срам се крие във ъгъла стеснително...

Остана да ни чопли на лудостта ни спомена...
Сив, дневно избледнял, а нощем като кървище...
Той ноктите си впива в душата ми оголена,
превръщайки я бавно във обгорено стърнище...

След време

След време ще се търсим само в мислите,
защото мъртво ще е всичко друго.
Напразно ли си изхабихме силите,
та вече и не вярваме на чудо!

След много време само тебе аз ще помня -
останалото – черен фон без сянка.
И спомените ти, като от стара стомна
отпивам. И към свидната осанка

се връщам и отново сякаш с теб се сливам,
а времето объркано е спряло...
Целувам те, като насън и се откъсвам
от спомена за топлото ти тяло...

Прераждане

На този връх, облечен с вечни снегове,
където бурите чела изправят
и сливат се със топли южни ветрове,
праха ми искам там да разпиляват

за да се слея аз отново със дъжда
и слънцето през мен да преминава.
А после в малки нежни капчици роса
да заблестя в листата на дъбрава...

Да ме докоснат бели слънчеви лъчи
дъгата аз през мене да пречупя
и да се отрази във твоите очи...
Така аз обичта ти ще откупя...

Добре дошла

Която и да си – Добре дошла!
Аз съжалявам, че накарах те да чакаш!
Улисан във тъгата и страстта
за тебе не намирах много време сякаш...

Изчаквала си някъде сама,
докато другата от мене си отиде,
загърната с воала на нощта
и боса стъпваща по звездните килими...

Която и да си – до мен седни.
Сгуши се нежно ти до топлото ми рамо.
Аз твой съм вече – просто ме вземи
и много дълги дни аз твой ще бъда само!

За обичта

Най-тежко се погребва обичта,
защото я заравяш топла, жива.
Тя ражда се с усмивка на уста,
а тръгва си унила и красива...

Лутане

Към чисто огледало на душата
със болка скрита ти се взираш
и виждаш сякаш непозната...
Уж жива си, а май умираш...
Подемаш песен недопята
и се понасяш със зефира...

Сняг

Под мене и над мен се слива белота...
Дъхът ми стига клоните от сняг надвиснали...
Пристъпвам, сякаш във полята на смъртта
и уж съм сам, а чувствам хиляди орисани
снега да газят и да дирят обичта
и да се лутат в лабиринти неизмислени.....